— Това беше, Витковски — твърдо каза лекарят и затвори клапите на комбинираната венозна инжекция. — Пулсът му е сто и четирийсет. Още пет удара и ще свърши.
— Нека ти кажа нещо, докторе — каза полковникът-ветеран от G-2. — Знаеш ли какъв беше пулсът на двамата хотелски служители, които този боклук размаза из фоайето? Никакъв, докторе, и не мисля, че това е много хубаво.
Тримата седяха на маса в едно тротоарно кафене на „Рю дьо Варен“. Дру още беше в цивилните си дрехи, Карин държеше ръката му под масата. Витковски продължаваше да клати глава, очевидно объркан.
— Какво, по дяволите, имаше предвид кучият син, като повтаряше „заради мозъка му“?
— Първото, което ми идва наум — неохотно каза Латъм, — е промиване на мозъка, което според мен е трудно за вярване.
— Съгласна съм — намеси се Де Врийс. — Познавам Хари и неговата мания на тема самоконтрол и изобщо не мога да си го представя.
— Какво ще правим сега? — попита Витковски
— Аутопсия — предложи Карин.
— Какво ще се промени, ако научим, че е бил отровен? — отвърна Витковски. — Между другото, всички аутопсии трябва да се регистрират в Министерството на здравеопазването с пълен комплект от медицински досиета. Не можем да поемем риска. Не забравяй, че сега Дру е Хари.
— Тогава да започнем отначало — каза Дру. — Макар че дори не знаем къде е началото.
Служителят в моргата на „Рю Фонтьоне“, чието задължение бе да проверява труповете в техните временни хладилни гробове, тръгна по коридора, като вадеше всяко тяло, за да се увери, че безкръвните трупове са идентифицирани както трябва и не са местени заради това, че моргата е претъпкана. Стигна до номер сто и едно — специален случай, за което говореше червеният етикет, а това означаваше, че не бива да се мести — и го отвори.
Изведнъж зяпна от учудване — не вярваше в това, което видя. В черепа зееше огромна дупка, сякаш след смъртта в него бе избухнала експлозия. Парчета кожа и тъкан се бяха размазали като сплескана ягода. Течността беше сива и странна на цвят. Служителят бързо затвори вратичката и не успя да усети мириса на газообразната утайка. Нека някой друг го изследва.
27.
Както винаги, в осем и половина сутринта Клод Моро вече издаваше заповедите си. Латъм и Де Врийс отново бяха под охрана от „Дьозием“. Американските служби за сигурност имаха предложения относно тяхната безопасност, но само „Дьозием“ можеше да вземе крайни решения. Освен ако, разбира се, двамата американци не вземеха решение да останат в посолството си, което според международния закон беше американска територия и затова извън юрисдикцията на „Дьозием“. Когато Дру гневно изказа възраженията си, отговорът на Моро беше кратък и ясен.
— Не мога да позволя жителите на Париж да рискуват живота си в престрелка, когато нацистите се опитат да ви убият — каза французинът. Той седеше срещу Дру и Карин в апартамента им в хотел „Нормандия“.
— Пълни глупости! — изкрещя Латъм и удари чашата със сутрешното си кафе по масата с такава сила, че половината се изля върху покривката. — Никой няма да води война по улиците. Това е последното нещо, което биха направили!
— Може би да, може би не. Защо тогава и двамата не се преместите в посолството, за да ликвидираме въпроса? Не бих имал никакви възражения, а гражданите на Париж ще бъдат в безопасност.
— Знаете, че трябва да се движа насам-натам!
Дру се надигна от кушетката ядосан. Хотелската хавлия му беше тясна и го задушаваше.
— Тогава ще се движите заедно с моите хора. Решението ми е окончателно, mon ami… Да, още нещо. Където и да ходите, каквото и да правите, първо трябва да имате разрешение от мен.
— Невъзможен сте!
— Като говорим за невъзможното — продължи шефът на „Дьозием“, — посланикът Кортлънд пристига с „Конкорд“ в пет часа този следобед. Жена му ще го посрещне на летището. Не знам дали е подготвен за комедията, която трябва да разиграе.
— Ако Кортлънд не може да се справи, трябва да излезе от играта — каза Дру, сипа си кафе и се върна с чашата на кушетката.
При резкия тон на Латъм Моро вдигна вежди.
— Може би сте прав, mon ami, но така или иначе ще получим отговора, преди да е настъпила нощта, нали?… А сега що се отнася до останалата част от деня, искам да се запознаете с процедурите по охраната на бюрото. Те доста се отличават от операциите на моя приятел Витковски, но пък полковникът не разполага с нашите възможности.
— Случайно — намеси се Дру, — да сте съгласували всичко това с Витковски? Той съгласен ли е с вашите заповеди?