— Очевидно.
— Нищо не разбирам — каза Дру. — Защо?
— Свързали са се с него — каза Де Врийс и погледна Моро. — Бил е подкупен от другата част на семейството, с парите.
— За да държи мръсен увеселителен парк?
— С обещания за много повече — добави шефът на „Дьозием“. — В увеселителния парк той е един, в парижките салони — съвсем друг.
— Мислех си, че биха му се присмели — каза Латъм — и не биха го пуснали да припари до тези салони.
— Защото държи увеселителен парк?
— Ами да.
— Съвсем не си прав, mon ami. Ние, французите, ценим практичността, особено унизителната практичност на детронираните богаташи, които намират начини да възстановят богатствата си. Вие в Америка правите същото и то още по-откровено. Предприемач-мултимилионер изгубва компаниите си или хотелите си, или различните си предприятия. После си ги възстановява и вие го превръщате в герой. И ние не сме много по-различни, Дру. Господарят се превръща в охулен самотник, после славно се завръща на трона си. Аплодираме го независимо от морала му. Кой всъщност знае какво се надява да спечели графът от нацистите?
— Може ли да чуем записа?
— Можете, разбира се, но той просто потвърждава заповедта, дадена на Страсбург, да се срещне с мадам Кортлънд в Лувъра в един часа този следобед.
Вашингтон. Минаваше пет часа сутринта, но Уесли Сорънсън не можеше да заспи. Бавно и тихо той стана от двойното легло и прекоси огромната спалня в посока към гардероба си.
— Какво правиш, Уесли? — сънено го попита жена му. — Ходи до банята преди един час.
— Чу ли ме?
— Цяла нощ те слушам. Какво има? Да нямаш проблем със здравето, за който не си ми казал?
— Не.
— Тогава не бива да те питам, нали?
— Нищо не е както трябва, Кейт, пропускам нещо.
— Трудно е за вярване.
— Защо? Това е историята на моя живот — да търся липсващите части.
— В тъмното ли ще ги търсиш, скъпи?
— В Париж сега е ден, изобщо не е тъмно. Спи.
— Добре.
Сорънсън потопи лицето си в мивката, пълна със студена вода — връщаше навиците си от работата на таен агент — облече халата си и слезе в кухнята. Натисна бутона на автоматичната кафеварка, програмирана от домашната им помощница снощи след вечеря, изчака, докато се напълни почти цяла чаша, сипа си кафе и тръгна към кабинета до всекидневната. Седна зад бюрото си, дълго осем фута, отпи от кафето и отвори долното чекмедже, за да си извади пакет абсолютно забранени от лекаря цигари — да, навиците се връщаха. Благодарно вдъхна успокояващия дим, вдигна слушалката на затрупания телефон, провери дали не го подслушват и набра личния номер на Моро в Париж.
— Уес се обажда, Клод — каза Сорънсън, след като чу късото, рязко „Qui?“ по телефона.
— Днес прекарах сутринта по американски, Уесли. Този твой упорит Дру Латъм тъкмо си тръгна с хубавата, ала загадъчна Карин де Врийс.
— Къде е загадката?
— Още не знам, но веднага щом науча, ще научиш и ти. Както и да е, напредваме. Невероятното ти откритие, Жанин Клуниц, ни води право към целта. Нашият зоненкинд се държи предсказуемо.
Моро описа събитията от сутринта в Париж, отнасящи се до жената на посланика — за срещата й със Страсбург в Лувъра в ранния следобед.
— Доколкото си спомням, Елзаските Страсбурги имаха страхотна история.
— Правилно си спомняш, само че графът е минал с няколко стъпки по-нататък.
— Елзас-Лотарингия? — попита директорът на Консулски Операции.
— По-късно ще стигнем и до това, приятелю. Програмата на посланика остава същата, нали?
— Да, и ще имаме късмет, ако не му хрумне да удуши мръсницата.
— Тук сме подготвени за всичко, уверявам те… Какво става от твоята страна на Атлантика?
— Най-голямата каша, която можеш да си представиш. Спомняш ли си за двамата нацисти убийци — как ги наричаха?
— Предполагам, че говориш за двамата, които Витковски изпрати във военновъздушната база „Андрюс“?
— Същите. Говорят глупости, които могат да свалят администрацията, ако допуснем да се разчуе.
— Какво казват?
— Казват, че имат доказателства, които свързват вицепрезидента и говорителя на Белия дом с неонацисткото движение в Германия.
— Абсолютно нелепо! Какви са тези доказателства?
— Те твърдят, че могат да вдигнат телефона, да наберат Берлин и веднага да им изпратят документацията по факса.
— Това е блъф, Уесли, и ти го знаеш.
— Естествено, но блъф, при който могат да се използват фалшиви документи. Вицепрезидентът е побеснял. Иска разпит пред Сената и е стигнал дотам, че е наел няколко разгневени сенатори и конгресмени от двете партии, които да опровергаят обвиненията.