— По това време не особено често, сър — майор Дънкан поведе директора към рецепцията, на която седеше жена с уморен вид. — С какво мога да ви помогна, сър? Ако дадете информацията на лейтенант Ръсел, тя ще се обади за охрана.
— Бих искал да видя двамата затворници от секция Е.
Жената-лейтенант и майорът учудено се спогледаха.
— Сгреших ли нещо?
— Не, господин директор — отвърна лейтенант Ръсел. Очите й с тъмни кръгове отдолу шареха по клавиатурата на компютъра — набираше нещо. — Просто съвпадение, сър.
— Какво искате да кажете?
— Точно заради тях бе дошъл в три часа тази сутрин заместник-директорът Конъли — отвърна майор Джеймс Дънкан.
— Каза ли защо?
— Каза горе-долу същото, което и вие на портала, сър. Срещата била толкова секретна, че и нашите хора трябвало да останат извън секция Е, след като отключат килията.
— Майоре, заведете ме веднага там. Никой нямаше разрешение да разпитва тези хора освен мен!
— Извинете, сър — прекъсна го жената. — Заместник-директорът Конъли имаше разрешение. Беше изписано на вътрешна заповед на управлението, подписана от директора Талбът.
— Веднага намерете Талбът по телефона! Ако не разполагате с личния му телефон, ще ви го дам.
— Ало? — чу се гърленият, сънлив глас на Нокс Талбът.
— Нокс, Уесли се обажда…
— Кой кого е бомбардирал, по дяволите? Знаеш ли колко е часът?
— Да познаваш заместник-директора Конъли?
— Не, не познавам, защото няма такъв.
— Ами вътрешната заповед на Управлението, подписана от теб, която му разрешава да се срещне с неонацистите?
— Подобна заповед не съществува, така че няма как да съм я подписал. Ти къде си?
— А къде, по дяволите, мислиш, че съм?
— Във Вирджиния?
— Надявам се като ти се обадя следващия път, да не те разстроя толкова, защото ако стане така, ще ти се наложи сериозно да поразчистиш.
— АА-компютрите?
— Хората! — и Сорънсън трясна телефона. — Да вървим, майоре.
Двамата блицкригери лежаха в леглата си. Никой не помръдна, когато вратата на килията изщрака. Директорът на Консулски Операции се наведе над единия и го отви. После отви и другия. И двамата бяха мъртви. Бяха с широко отворени очи. От затворените им уста все още капеше кръв. И двамата бяха застреляни в тила. Стените бяха опръскани.
Музиката на джазовия оркестър се смесваше с бръмченето отвън на „Бърбън стрийт“ във френския квартал на Ню Орлиънс. Около голямата маса седяха шестима мъже и три жени; всички, освен един, бяха облечени относително официално: консервативни костюми и вратовръзки, строго делови вид за жените. И всички — отново без един — бяха бели, безупречно подстригани. Бяха между четирийсет и седемдесетгодишни и всеки от тях излъчваше властност — сякаш непрекъснато бяха в присъствието на дразнещи ги по-низши същества.
Сред тази група имаше двама кметове на важни градове по Източното крайбрежие, трима конгресмени, един виден сенатор, един президент на огромна компютърна корпорация и една облечена по последна мода жена — говорителка на съюза „Християни за морално правителство“. Седяха изправени на столовете и скептично гледаха към мъжа на председателското място: едра набита фигура с мургав тен, облечена в бяло яке, разкопчано до средата. Големи тъмни очила скриваха очите му. Кръщелното му име беше Марио Марчети. В папките на ФБР фигурираше като Дона на Поншартен. Той заговори:
— Трябва да се разберем — гласът му беше дълбок и мек, думите — премерени. — Имаме онова, което историците наричат конкордат: съглашение между общности; имаме общи интереси, които ни позволяват мирно да съжителстваме. Разбирате ли?
Чу се одобрително мърморене, няколко души леко кимнаха. Сенаторът се намеси:
— Това е твърде сложен начин да се кажат нещата, господин Марчети. Не би ли било по-просто да кажем, че и ние, и вие искаме нещо, и всеки може да помогне на другия?
— Досието ви в Сената, сър, едва ли е отразило и една толкова пряма реч. Но всъщност сте съвсем прав. Всяка общност може да окаже помощ на другата.
— Тъй като не сме се срещали досега — заговори добре облечена жена от християнското крайно дясно крило, — как точно можете да ни помогнете вие?
— Не се надувайте — тихо изрече Дона на Поншартен.
— Какво? — около масата реагираха по-скоро с мълчание, отколкото с гняв.
— Чухте ме — продължи Марчети. — Вие дойдохте при мен, не съм ви търсил аз, госпожо. Искате ли ей сега да накарам Нейно височество да се включи, какво ще кажете, господине?
Всички погледи се обърнаха към директора на една от най-големите американски компютърни компании.