— Но както току-що посочихте — обади се третата жена, мършава възрастна дама с черни очи, които блестяха зад очила с дебели рамки, — ние имаме свои собствени възможности. Защо да използваме вашите?
— Добре! — възкликна Марчети и разтвори широко ръце. — Не го правете, пожелавам ви всичко най-хубаво. Искам само да знаете, че ако имате нужда, аз съм тук. Тъкмо затова поканих нашия компютърен гигант и неговия приятел от Конгреса да ви доведат тук, за да изясним нашия конкордат. С частните си реактивни самолети, разбира се.
— Неговият приятел?… — попита клиентът от Пенсилвания.
— Аз — отвърна леко смутен, но без да се извинява, членът на Подкомитета по разузнаването към Белия дом. — Дойде заповед от берлинското подразделение. В ЦРУ има някой, който трябва да бъде поставен под наблюдение и, ако се наложи, ликвидиран. Да използваме някой наш човек е твърде голям риск. Господин Марчети пое задачата.
— Направихме сделка — каза възрастната жена с големите блестящи очи.
— По собствения ми нескопосан начин точно това се опитвах да кажа, скъпа ми госпожо.
— Ами вие много добре го казахте, и, както винаги, делата говорят далеч по-добре от думите… Вярвам, че колегите ще се съгласят с мен, но искам да си тръгна по най-бързия начин.
— Лимузините ви чакат долу, самолетите — на частното ми летище.
— Конгресменът и аз ще излезем през задния вход и ще караме отделни коли — каза сенаторът.
— Както и пристигнахте, сър — Дона на Поншартен стана заедно с всички. — Благодаря ви от дълбините на сицилианското си сърце. Конференцията мина успешно, конкордатът е факт.
Един по един, чувствайки неудобство в различна степен, американските нацисти напуснаха трапезарията. Дона бръкна под масата и натисна скрит бутон. Изключи записващите видеокамери, скрити в покритите с велур стени. Името, гласът и образът му щяха да бъдат изтрити от записите. На негово място щеше да се включи друго име — вероятно на враг.
— Мръсници — тихо промърмори Марчети. — Фамилията ни ще бъде най-богатата в Америка, ще станем герои на Републиката!
28.
Експонатите от Древния Египет са сред най-омагьосващите в Лувъра. Скритото осветление хвърля неземни сенки, сякаш отминали векове оживяват пред посетителите. И все пак те постоянно ни напомнят, че сме смъртни. Тези хора са живели, дишали, обичали, раждали са деца и щедрият Нил ги е хранил, после са умирали — и господари, и роби, а след тях е останало великолепие и мрак.
Сред този декор двамата агенти на „Дьозием“ чакаха да се появят Луи, граф Страсбург, и Жанин Кортлънд. Носеха миниатюрен видеомагнетофон, способен да долови тих разговор от двайсет фута разстояние, и касетофони в предните джобове — за близки срещи. Агентът с видеомагнетофона и слушалка в ухото се бе разположил между два огромни саркофага, приведен над апарата, за да го скрие — приличаше на учен, който дешифрира древен надпис. Колегата му обикаляше сред редките посетители — беше лято, Париж, обяд. Поддържаха връзка помежду си чрез малки микрофони на реверите.
Първа пристигна Жанин Кортлънд. Огледа се нервно из залата, присвивайки очи срещу слабо осветените места. Не забеляза никого и се заразхожда безцелно между експонатите. За момент застана до приведения над саркофага „учен“, след това се разходи пред остъклена витрина със златни накити. Накрая Андре-Луи, граф Страсбург, влезе през главния вход. Беше облечен по последна мода, със синьо кашмирено шалче около врата. Забеляза жената на посланика, бавно и предпазливо огледа залата и я доближи. Първият агент на „Дьозием“ нагласи камерата, включи високоговорителя и безшумния механизъм за запис. Загледа се в лупата и се вслуша. Прикриваше апарата с лявата си ръка.
— Напълно грешите, мосю Андре — тихо заговори Жанин Клунс-Кортлънд. — Говорих с началника на охраната в посолството. Учуди се, когато предположих, че ме е проследил.
— Какво каза? — хладно попита Страсбург.
— Лъгала съм твърде дълго и твърде често — всъщност, цял живот — и лесно познавам лъжците. Казах му, че съм се отбила в някакъв магазин и един от продавачите е дошъл и ми е казал, че моите придружители ме чакат на тротоара, редно било да ги поканя вътре, за да не ги пече слънцето.
— Добре измислено, мадам, признавам — каза Андре с по-дружелюбен глас.