— Вие го признавате? И аз си го признавам, благодаря. Целият ми живот е бил подчинен на усъвършенстване в името на една-едничка цел.
— Възхитително — заключи Страсбург. — Шефът на охраната предположи ли нещо за „придружителите“?
— Естествено, накарах го да заподозре нещо — и това влиза в обучението ни. Попитах го възможно ли е да са ме проследили французите. Отговори изобретателно и вероятно вярно. Отвърна ми, че ако парижките власти забележат привлекателната, известна съпруга на най-влиятелния посланик във Франция да пазарува сама, лесно ще поръчат незабележима охрана.
— Изглежда логично, освен ако шефът на охраната не е също толкова добре обучен, колкото и вие.
— Глупости! Сега ме изслушайте. Съпругът ми пристига след няколко часа. Ще прекараме ден-два семейно, но аз все още настоявам да замина за Германия и да се срещна с нашите водачи. Имам план. Според официалните документи, аз имам почти деветдесетгодишна леля в Щутгарт. Бих искала да я посетя, преди да стане твърде късно…
— Съвършен сценарий — прекъсна я Страсбург и я покани с жест да го последва в най-тъмния ъгъл на залата. — Посланикът едва ли ще възрази, а Бон със сигурност ще го одобри.
Служителят от „Дьозием“, надничащ през лупата, насочи камерата към двойката в ъгъла. Изведнъж замръзна от ужас — забеляза как графът бръкна в джоба на якето си и бавно измъкна спринцовка с подкожна игла.
— Господин графе! — извика другият служител и се запромъква през тълпата. И Страсбург, и жената на посланика се озадачиха. — Да вярвам ли на очите си? Това сте вие, господине! Аз съм момченцето, което преди години си играеше във вашата семейна овощна градина. Колко се радвам да ви видя пак! Сега съм адвокат тук, в Париж.
— Да, да, разбира се — Страсбург явно се натъжи и ядоса. Пусна спринцовката в тъмния ъгъл и я стъпка. — Адвокат, колко хубаво… Съжалявам, но нямам време. Ще ви потърся — и с тези думи се втурна навън през немноголюдната тълпа.
— Съжалявам, че се намесих, мадам! — извини се служителят. Видът му намекваше, че е останал с впечатлението за нелепо провалена любовна среща.
— Няма значение — заекна Жанин Кортлънд, обърна се и бързо се отдалечи.
Току-що мина пет часа, когато Латъм и Карин де Врийс за втори път се върнаха от бюро „Дьозием“, където Моро ги бе повикал, за да прегледат готовите записи от Лувъра. Придружителите им — мосю Фрик и мосю Фрак — ги следваха в отделен асансьор, за да се уверят, че във фоайето няма любопитни непознати, които да проявят неуместен интерес към американеца и колежката му.
— Какво става с вас? — попита Дру, когато тръгнаха по коридора към апартамента си.
— За какво говориш?
— За теб и Моро. Цяла сутрин си бъбрихте като стари приятели, а през останалото време едва си проговорихте.
— Не съм забелязала. Ако е изглеждало така, сигурна съм, че е било по моя вина. Всичко ми беше много интересно. Операцията в Лувъра е блестяща, нали?
— Беше умно замислена и гладко изпълнена, особено срещата със Страсбург, но „Дьозием“ са специалисти в тези неща.
— И двамата агенти реагираха страхотно — сигурна съм, че ще се съгласиш.
Латъм доближи вратата на апартамента, направи знак на двамата агенти да спрат и извади от джоба си кутийка кибрит.
— Мислех, че си намалил цигарите. Не можеш дори да изчакаш да влезем, за да запалиш!
— Намалил съм ги, а това няма нищо общо с цигарите.
Дру размаха запалената клечка пред ключалката. Изведнъж за миг блесна светлинка.
— Всичко е наред — каза Латъм и мушна ключа в ключалката. — Няма неканени гости.
— Какво?
— Това беше твоята коса — истинската, не перука.
— Какво?
— Намерих косъм в леглото.
— Имаш ли нещо против…
— Много просто, а е много сигурно — Латъм отвори вратата и пусна Карин пред себе си. — Научих го от Хари. Косъмът, особено тъмният, е винаги незабележим за просто око. Пъхаш го в ключалката, той стърчи навън и ако някой влезе — пада. Твоят беше там, където го оставих. Значи никой не е влизал вътре, откакто сме излезли.
— Впечатлена съм.
— От Хари? И аз бях впечатлен — Дру бързо свали сакото си, хвърли го на един стол и се обърна към нея. — Добре, госпожа, какво има?
— Наистина не те разбирам.
— Нещо е станало между теб и Клод, бих искал да знам какво. Единственото време, в което бяхте сами, беше, когато той дойде тук сутринта, а аз отидох да се облека.
— О, това ли било — непринудено каза Карин, но погледът й далеч не беше непринуден. — Мисля, че прекалих — по-точно предизвиках авторитета му.
— Предизвикала си…
— Да, казах му, че няма право да налага подобни ограничения на служител от Консулски Операции. Каза, че извън посолството имал пълното право да прави всичко, което смята за добро, и аз го попитах как би му се сторило, ако заявят на хора от „Дьозием“ или на Сервис д’Етранже, че не могат да се движат свободно из Вашингтон, и тогава той каза…