Гюнтер Ягер… Хайл Ягер! Дори броят на сричките съвпадаше. Ягер все повече разбираше как неговият предшественик е успявал да овладее масите: чрез съвършена верига от команди; избрано малцинство от лични съветници, които отговарят за всяко ново назначение; отвращение от всякакви физически контакти с изключение на краткото ръкуване; явна симпатия към деца, но не и към бебета; и накрая — контрасексуалност. Жените предизвикваха у него естетическа наслада, но не и желание, пикантните реплики бяха недопустими в негово присъствие.
Мнозина обясняваха пуританството на Ягер с миналите му религиозни пристрастия, но Траупман, който беше лекар до мозъка на костите, не мислеше така. Той имаше много по-недостойно обяснение. Когато наблюдаваше поведението на Ягер в присъствието на жени, той забелязваше леки проблясъци на отвращение в очите на новия Фюрер при вида на предизвикателно облечена жена, която използва чара си, за да ласкае мъжете. Поведението на Гюнтер Ягер не се дължеше на пуританство; той, както и неговият предшественик, страдаше от патологичен страх от жените, от техните хитрини, способни да унищожат един мъж. Хирургът обаче мъдро пазеше за себе си тези разсъждения. Нова Германия трябваше да бъде построена, дори ако за това бе необходимо участието на подобна несъвършена личност.
Докторът бе помолил за частна аудиенция, защото напоследък ставаха събития, за които Ягер може би не знаеше. Помощниците му бяха извънредно осведомени, но никой не искаше да му носи обезпокоителни новини. Траупман обаче не се страхуваше, че може да пострада от това, защото на него ораторът дължеше членството си в първите редици на Братството.
Той върза лодката и с неимоверни усилия се покатери на кея, където го поздрави набит мъж, изникнал от сенките на дърветата край брега.
— Насам, хер доктор — повика го човекът. — Фюрерът ви очаква.
— В къщата ли?
— Не, господине, в градината. Последвайте ме, моля.
— В градината? Искате да кажете, край лехата със зелки?
— Аз посадих цветя, а слугите разчистиха брега. Сложихме плочки. Вече няма тръстика и боклуци.
Те се приближиха към малко разчистено пространство край брега на Рейн. От клоните на дърветата висяха два фенера, запалени от прислужник. Пред късата павирана площадка бяха поставени градински мебели — три шезлонга и бяла маса от ковано желязо — подходящо място за усамотени размисли и поверителни срещи. На далечния стол слабата светлина от фенерите хвърляше отблясъци върху русата глава на Гюнтер Ягер, новият Фюрер. Щом видя стария си приятел, той стана и протегна ръце, но веднага свали лявата и изпъна напред дясната.
— Толкова се радвам, че си тук, Ханс.
— Помолих за среща, Гюнтер.
— Няма нужда да ме молиш — просто трябва да казваш какво искаш. Седни, седни. Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. Искам да се върна в Нюрнберг възможно най-бързо. Телефонът непрекъснато звъни. Всичко, което знам аз, трябва да знаеш и ти.
— Съгласен съм, но какво толкова спешно има, добри ми докторе?
— Какво знаеш за последните събития в Париж?
— Мисля, че всичко.
— За Герхард Крьогер?
— Американците са го убили по време на бъркотията в хотел „Интерконтинентал“. Не биваше да ходи в Париж.
— Трябваше да изпълни една задача.
— Каква задача?
— Да убие Хари Латъм, агента от ЦРУ, проникнал в долината.
— Ще го открием, макар че това няма особено значение. Долината вече не съществува — каза Ягер.
— Но си убеден, че Герхард Крьогер е мъртъв.
— Пишеше го в доклада, изпратен на разузнаването в Бон от нашето посолство.
— Ако не греша, докладът дойде от американското посолство.
— Може би. Разбрали са, че Крьогер е от нашите — как да не разберат? Този глупак е започнал да стреля, като е вярвал, че може да убие Латъм. Както и да е, американците нищо не знаят — умрял е по пътя към посолството.