— Как можеш да твърдиш това?! — рязко се обърна Дру към Моро.
— Защото за тях тя е много по-ценна жива, отколкото мъртва — ще я използват за заложник. Те искат човека, който се представя за Хари Латъм, а това си ти.
— И какво от това?
— Ще я използват, за да се доберат до Хари Латъм — не знаем защо, но те искат теб.
— Какво да правим?
— Ще чакаме, момче — каза полковник Витковски. Той стоеше изправен и говореше тихо. — И двамата знаем, че това е най-трудното в нашата работа. Ако бяха убили Карин, за да демонстрират на какво са способни, щяха да оставят трупа й при другите два. Значи не са я убили. Ще чакаме.
— Добре, добре! — възкликна Дру, нервно закрачи из стаята, спря се до бюрото и се облегна на ръба. — Ако е така, искам да получа имената на всички — всички, които знаят кой съм и къде се намирам. Искам да знам кого сте информирали.
— И какво ще направиш, mon ami? Тези хора са като камъни, хвърлени в езеро: вълните преминават по цялата повърхност на водата.
— Искам да знам, това е!
— Много добре, ще ти дам имената на хората, с които сме се свързали, а Стенли ще ти съобщи тези на служителите в посолството.
— Напиши ми ги — заповяда Латъм, бързо заобиколи бюрото, отвори чекмеджето и извади няколко листа хартия. — Всички, за които се сещаш.
— Дадохме им двеста трийсет и шест имена заедно със снимки на съответните лица — каза Нокс Талбът, директорът на ЦРУ, на Уесли Сорънсън по телефона.
— Получили ли сте някакъв отговор?
— Нищо конкретно. Имаме късмет, че седем служители на затвора са видели „заместник-директора Конъли“, за да могат да го опишат по-подробно.
— И какви са предположенията ти? — попита директорът на Консулски Операции.
— Готов съм да се обзаложа, че някой от свидетелите е посочил и твоята снимка сред другите.
— Ако всичките са горе-долу на моите години, това ни говори нещо.
— Не са. Стигнахме до извода, че който и да е бил измамникът, той би променил външния си вид — най-вероятно си е боядисал косата или променил цвета на очите с цветни лещи — всички обичайни средства.
— Не, Нокс. Не би могъл да изглежда нито по-стар, нито по-млад, без това да направи впечатление.
— Тъкмо това е странното, Уес. Двама — мъж и жена — казаха почти едно и също: бил толкова обикновен, че е почти невъзможно да го опишеш.
— А с какво е бил облечен?
— С тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка, кафяви обувки — според добрите стари традиции на ЦРУ. О, и със светъл шлифер. Жената на пропуска каза, че същия шлифер имал и един неин познат — моделът се казва „Лондонска мъгла“.
— А лицето?
— Много обикновено, незабележително. Без мустаци или брада, бледо, със съвсем обикновени черти, но с очила с дебели рамки — много дебели.
— Колко са възможните предположения?
— Като изключим хората като теб — двайсет и четири.
— А ако не ги изключваме?
— Петдесет и един.
— Може ли да разгледам снимките?
— Вече ти изпратих тези на двайсет и четиримата. Останалите двайсет и седем ще изпратя по-късно. Да извадя ли твоята снимка? Искам да кажа, че дори не работиш при нас.
— Защо си ме включил?
— Сигурно заради извратеното ми чувство за хумор. Както често казвам на колегата от администрацията Адам Болинджър, малко смях от време на време не е излишен.
— Оценявам чувството ти за хумор, приятелю, но сега никак не ми е до смях. Чу ли какво е станало в Париж?
— Ако е през последните двайсет и четири часа — не съм.
— Значи сега ще го чуеш. Карин де Врийс е изчезнала. Отвлечена е от неонацисти.
— Боже мой! Какво казва Витковски?
— Безпокои се за Латъм. Каза, че на пръв поглед изглежда добре, но вероятно всичко е театър.
— Защо?
— Защото е пожелал да научи имената на хората, които знаят истинската му самоличност.
— Разумно е. Все пак той служи за примамка.
— Не ме слушаш, Нокс. Стенли ми обясни, че е поставил нещата така: „Съобщи ми ги, или без мен“.
— Все още не разбирам какво те притеснява.
— И двамата сме женени от много години и не си спомняме някои неща. Влюбен е, старче. Може би е малко късно, но му е за пръв път. На неговите години хората често си въобразяват, че са непобедими. Отвлекли са любимата му жена и той иска да си я върне.
— Разбрах, Уес. Какво да правим?
— Първо той трябва да направи нещо — нещо, което да ни предизвика да го елиминираме.
— Да го елиминираме?…
— Да го затворим на безопасно място или да го измъкнем от Париж. Няма да е добре за никого, ако примамката се превърне в ловец.
— Разбрах, че е под охрана и постоянно наблюдение.