— Няма да ви оставим насаме с нея, можете да бъдете сигурен.
Филис Кранстън беше дребна жена на около четирийсет и пет-петдесетгодишна възраст със стегната, дори атлетична фигура. Макар че едва се държеше на краката си, тя говореше дръзко и предизвикателно и не искаше да признае пияното си състояние.
— Кой ще направи кафе, а? — попита Филис с твърдо американско произношение и се тръшна на стола в далечния край на апартамента. Съседът Дюбоа седна до нея.
— Сложих го на котлона, Пеперудке, не се тревожи — обади се старицата от кухнята.
— Кой е този натрапник? — попита Кранстън, като посочи Латъм.
— Американец, скъпа. Познава онзи мръсник свещеника, на когото казахме да се разкара оттук веднъж завинаги.
— Стариците като мен са единствените жени, които биха му пуснали! Да не би и този да е свещеник? За същото ли е дошъл?
— Аз съм последният човек, когото бихте могла да наречете свещеник — тихо и спокойно каза Дру. — Що се отнася до сексуалните ми нужди, имам жена, която се грижи за това.
— Хей, момче, говориш много културно! Откъде си, миличък?
— Родом съм от Кънектикът. А вие откъде сте? Може би от Индиана, Охайо или северен Мисури?
— Позна, момче. От Сейнт Луис съм — досадно, нали?
— Не знам.
— А как позна от коя част на Щатите идвам?
— По акцента. Свикнал съм да забелязвам подобни неща.
— Сериозно? — секретарката на посолството пое чашата с кафе и отпи няколко глътки, като разтърсваше глава след всяка. — Значи си разбрал, че съм неудачница, а? — продължи Филис, като гледаше към Латъм. Изведнъж тя се изправи и впери поглед в него. — Чакай, аз те познавам! Ти си онзи служител от Консулски Операции!
— Точно така, Филис.
— Какво правиш тук, по дяволите?!
— Отец Манфред Нойман ми съобщи името ти…
— Този мръсник! И сега ще ме уволниш?
— Не виждам причини да те уволнявам, Филис…
— Тогава защо си тук?
— Заради отец Нойман. Казал ти е кой е полковник Уебстър, нали? Казал ти е, че е таен агент от американското разузнаване, че работи в посолството и е преминал в нелегалност. Казал ти го е, нали?
— О, за Бога, толкова глупости говореше! Особено когато се възбудеше! Правеше се на Господ и ми казваше разни неща, а после, след като свършеше, избухваше и крещеше, че ако повторя пред някого това, което ми е казал, вечно ще горя в Ада.
— А сега защо ми го казваш?
— Защо ли? — Филис шумно преглътна кафето. — Защото моите приятели ми обясниха, че съм глупачка. Аз съм добър човек, господине, но имам проблем. Така че върви по дяволите!
— Какъв ти е проблемът, Филис?
— Аз ще ви кажа, мосю америкен — намеси се старата дама. — Тя е изгубила съпруга си и двете си деца по време на наводненията в американския Среден Запад през 1991 година. Придошлата река унищожила всичко. Само тя оцеляла — висяла на скалите, докато накрая дошли хора да я спасят.
— Трябва да й задам един въпрос.
— Какъв е той, господин Латъм — така се казваш, нали? — изправи се Филис Кранстън. Беше по-скоро трезва, отколкото пияна.
— След като отец Нойман ти е казал кой съм, ти казвала ли си на някого?
— Чакай да си спомня… Да, след един тежък махмурлук казах на Боби Дърбейн от отдела за свръзка и на някаква стенографка — дори името й не знам.
— Благодаря — каза Латъм. — Лека нощ, Филис.
Дру слезе по стълбището объркан. Нямаше представа коя би могла да бъде тази стенографка, но статутът й не предполагаше да има някакво значение. Колкото до Робърт Дърбейн — това бе неочаквано. Експертът по комуникациите, човекът, който само преди дни бе уловил сигнала на Дру и бе изпратил кола от посолството, за да го спаси от атаката на неонацистите? Не можеше да го проумее. Дърбейн беше тих, аскетичен интелектуалец, задълбочен в кръстословиците си, който поемаше смените от полунощ до сутринта, за да могат останалите да си починат от ежедневното напрежение.
А може би имаше друг Робърт Дърбейн? Такъв, който избираше ранните утринни часове, за да може да изпраща собствени съобщения? Но защо тогава бронираните коли на посолството пристигнаха само минута след като нацистката лимузина бе завила в улицата? А дали Боби Дърбейн не беше организирал това масово убийство, като първо бе предупредил нацистите? Трябваше да се намери отговор на тези въпроси, както и да се открие неизвестната стенографка от посолството. И двете неща можеха да почакат до сутринта; а сега беше време за Антоан Лаволет, изповедника на отец Нойман.
Не беше трудно да открие адреса му в указателя. След две пресечки намери свободно такси. Часът беше почти един след полунощ: подходящо време за среща с възрастния отец Лаволет, който знаеше важни тайни, и Латъм щеше да ги измъкне от него.