— След малко — каза Дру и изведнъж затвори вратата. Той дръпна синия шал от раменете на неонациста и откри малкия автоматичен пистолет. Преди Кьониг да успее да реагира, Латъм грабна оръжието и изви ръката му обратно на часовниковата стрелка, като очакваше или китката на Кьониг да изпука, или пистолетът да падне от ръката му. Пръстите на свещеника се изпънаха. Дру грабна пистолета и го хвърли в тревата.
Последва борба на живот и смърт. Всеки преследваше своята цел, на която бе отдаден изцяло. В крайна сметка ръстът и силата на Латъм надделяха. Кьониг лежеше на земята, едната му ръка бе счупена, другата — изкълчена. Латъм бе целият изподраскан, ръцете и гърдите му кървяха. Той се изправи и се изплю в лицето на нациста. След това извади навитата жица, която Хюго му бе дал, и завърза ръцете и краката на Кьониг така, че при всяко движение примките да се стягат все повече. Разкъса синия шал, както бе направил с чаршафите в хотел „Нормандия“ и омота тялото на свещеника. Погледна часовника си, издърпа Кьониг към храстите, удари го и нацистът изгуби съзнание. Дру извади телефона си и набра номера на Стенли Витковски.
32.
— Кучи син! — изрева полковникът. — Моро е готов да те застреля и аз ни най-малко не го обвинявам! Какво си направил?
— Ако се успокоиш, ще ти кажа.
— Да се успокоя? Имам причини да бъда спокоен! Обявен си за персона нон грата, ще те изхвърлят от страната! Срещу мен е подадена нота от френското правителство!
— Моро ли стои зад всичко това? Значи ще се оправим.
— Слушаш ли ме изобщо? Нападнал си двама агенти на „Дьозием“ и си ги завързал като заложници, не си се обаждал от няколко часа, като по този начин си провалил френска разузнавателна операция!
— Затова пък напреднах. Мисля, че Моро ще остане доволен.
— Какво?…
— Изпратете отряд от морски пехотинци в лутеранската църква в Ньой-Сюр-Сен — Латъм съобщи на Витковски адреса и му разказа за Кьониг. — Това е ръководителят на нацисткото движение в Париж, може би е по-важна клечка дори от граф Страсбург.
— Как го откри?
— Няма време да ти обяснявам. Обади се на Моро и изпрати морските пехотинци да закарат Кьониг в „Дьозием“. Кажи на Клод, че му го подарявам.
— Той ще иска нещо повече от завързан лутерански свещеник. Трябват им факти, за да го съдят.
— Няма да го осъдят. Кодовото име на Кьониг е Деметра. Действай! След това ще се срещнем някъде.
— Ще те убия, да знаеш!
— Отложи го за по-късно, Стенли. Знам къде е Карин.
— Какво?
— „Рю Лакост“ No 23, апартамент под наем.
— Отецът ли ти го каза?
— Умираше от страх. Няма време, Стенли! Имам нужда от теб за една операция.
— Нямам избор. Трябва да ти повярвам.
Карин де Врийс седеше на стола, ръцете й бяха вързани отзад. Срещу нея, възседнал дървен кухненски стол отзад напред, седеше неонацист. В дясната си ръка държеше пистолет със заглушител.
— Защо смятате, че мъжът ви е жив, фрау Де Врийс? — попита нацистът на немски. — А дори и да е така, защо ние трябва да знаем нещо за него? Той беше екзекутиран от ЩАЗИ, всеки го знае!
— Това е лъжа. След като съм живяла с него осем години, мога да позная гласа му, независимо колко е променен.
— Изключително! Чула сте гласа му?
— Два пъти.
— В папките на ЩАЗИ пише друго. Има много доказателства.
— Там е работата — студено отвърна Карин. — Прекалено много са доказателствата.
— Говорите глупости.
— Дори гестаповците не са описвали толкова подробно всички мъчения на пленниците.
— Та къде сте чула този глас?
— По телефона, разбира се.
— По телефона? Той ви се е обадил?
— Съпругът ми е болен човек, господине.
— Защо ми казвате това?
— Защото мисля, че той работи за вас.
— За нас? — попита немецът. — Фреди де Врийс, провокаторът от Амстердам, врагът? Извинете ме, госпожо Де Врийс, но това е безумие.
— Той обичаше да мрази, а вие сте въплъщение на неговата омраза.
— Не ви разбирам.
— Не съм психолог, но съм права. Нямаше какво да прави с омразата си, а вие сте се възползвали от това. Направили сте нещо с тази омраза, сигурна съм, макар и да нямам доказателства. Дори мисля, че знам как сте го направили?
— Кое?
— Как сте го обърнали срещу неговите приятели.
— И как сме направили това?
— Той е зависим от вас. През последните месеци от съвместния ни живот настроението му се променяше много рязко. Беше станал друг човек — депресиран, гневен, избухлив. А след това идваше да моли за прошка.
— Не ви разбирам, госпожо.
— Говоря за наркотици. Сигурна съм, че снабдявате Фредерик с наркотици. Затова той е зависим от вас. Той е съкровищница, пълна с тайни, някои от които е забравил.