— Съществуват наркотици, които за броени минути могат да извадят наяве всички тайни. Защо да му продължаваме живота?
— Защото не е лесно да се извадят наяве тайни, които човек вече не помни.
— За какво ни е този човек тогава? Много романи четете, госпожо. Имам един въпрос към вас. Да приемем, че сте права. Защо искате да го откриете? Искате отново да заживеете заедно?
— Това е последното, което бих искала.
— Защо тогава?
— Приемете, че искам да задоволя болното си въображение. Искам да разбера кое може да накара един човек да се превърне в нещо съвсем различно от това, което си обичал. По-добре да беше мъртъв.
— Бихте ли го убила, ако можехте? — подигравателно каза нацистът и насочи пистолета към главата си. — Бум! Бихте ли го направила?
— Сигурно.
— Защото сте си намерила друг, нали? Хари Латъм, много умен агент от ЦРУ.
Чертите на Карин се издължиха.
— Това няма нищо общо.
— Ние не мислим така, госпожо. Вие сте любовници, нали?
— Защо ви интересува… Хари Латъм?
— Знаете го по-добре от мен, госпожо — усмихна се нацистът и се залюля на стола. — Той проникна в нашата долина в Хаусрук и видя някои неща, които не биваше да вижда. Но след час-два той вече няма да ни безпокои. Ще направим всичко точно така, както са ми казали, ще го застреляме в черепа. Много сме стриктни, нали? Не можете да ни спрете!
— Защо трябва да го улучите в черепа?
— В лявата страна на черепа. И ние не знаехме, но един много образован тип от нашите разкри загадката. През XVIII век осъдените войници били екзекутирани от един-единствен офицер. Ако осъденият покаже храброст в битката, пронизват го в дясната част на главата, ако е мекушав — в лявата. Хари Латъм е боклук, няма смисъл да обяснявам повече.
— Това е варварски ритуал — тихо проговори Де Врийс. Тя се взираше в мускулестия убиец.
— Ритуалите са основата на всяка дисциплина, уважаема госпожо. Колкото по-древни са, толкова повече трябва да се уважават.
От съседната стая се чу приглушен мъжки глас, който говореше на немски. След малко вратата се отвори и в стаята влезе друг неонацист, по-млад от този, който седеше срещу Карин, но също толкова мускулест.
— Обадиха се от Берлин — каза той. — Парижките власти не знаят нищо, така че продължаваме по плана.
— Не биха могли да знаят.
— А телата пред хотел „Нормандия“?
— И какво от това?
— Шато дьо Венсан, северно от Боа.
— Разбрах. Нещо друго?
— След час ще стане светло.
— Хелмут е на мястото си, нали?
— Там е.
— Кажи му да се обади след двайсет минути. Тръгвай!
Вторият неонацист изчезна. Този, който остана в стаята, се обърна към Карин:
— Боя се, че ще се наложи да ви залепя устата, фрау Де Врийс. След това ще ви развържа и ще ни придружите.
— Къде отиваме? Ще ме убиете ли?
— Не бъдете такава песимистка. Вашето убийство не влиза в задълженията ни.
Латъм се срещна с Витковски в една тъмна пресечка източно от „Рю Лакост“.
— Добро място — отбеляза Дру.
— Това беше най-подходящото.
— Можем да познаем апартамента единствено по светещите прозорци.
— Грешиш. Намира се на петия етаж, в западния ъгъл.
— Сигурно се шегуваш.
— Благодари на Моро.
— Кьониг ли му е казал?
— Добрият прелат фигурираше в папките на „Сюрте“.
— Като неонацист?
— Не, харесвал малките момченца от църковния хор.
— А за апартамента?
— Клод откри собственика, останалото беше лесно. Никой не би желал да си има работа с агенция, която може да го наклевети пред данъчното.
— Стенли, ти си цяло чудо!
— Не аз, а Моро.
— Първо ще влезем вътре и ще се качим по стълбите — много тихо и внимателно.
— Сигурно са сложили охрана на стълбите. По-добре да използваме асансьора. Ще се направим на пияници, ще си пеем нещо.
— Не е лошо като идея, Стан.
— Да тръгваме. Върви край стената — от петия етаж няма да те видят.
Латъм и Витковски тръгнаха по „Лакост“, като се движеха плътно край стените и влизаха във входовете. Накрая стигнаха до номер 23. Входът нямаше стълби. Влязоха в коридора и заразглеждаха списъка на живущите в отделните апартаменти. Витковски протегна ръка и натисна звънеца на апартамент на деветия етаж. По домофона се обади сънлив женски глас. Полковникът заговори на чист френски:
— Името ми е капитан Луи д’Амбер, от „Сюрте“. В тази сграда има опасен човек, който може да навреди на живущите. Трябва да влезем и да го арестуваме. Нека ви продиктувам телефона на офиса ми в „Сюрте“, откъдето ще потвърдят моята самоличност.