Ролънд Васкес Рамирес — женен, без деца. Къща в скъп комплекс в Арлингтън. Съпруга — адвокат от средна ръка в Департамента на Правосъдието. Често посещават скъпи ресторанти, носят скъпи дрехи. Автомобили: „Порше“ и „Лексус“.
Това бяха фактите — може би нито един от тях нямаше връзка с нацистите. Питър Мейсън Пейн вербуваше нови агенти, имаше законно право да иска екземпляри от разследванията, за да си изяснява положението. Работата на Брус Уидърс беше да се занимава със сложна техника за оборудване на офисите. Трябваше да оглежда сложни машини, дори да работи с тях. Ролънд Васкес Рамирес координираше информационния поток между трите нива на разследване. Разбира се, трябваше да се подчинява на строги ограничения, но въпреки това тези ограничения често невинно се нарушаваха в интерес на по-голямата експедитивност.
И тримата бяха подходящи за неонацистки „къртици“. Имаха мотив — да поддържат начина на живот, с който са свикнали, възможност — имаха достъп, който положението им позволяваше. Но какво би накарало всеки един от тях да стане предател? Пейн преглеждаше резюметата на кандидати за работа и хората, които одобряваше, скоро започваха да печелят много повече пари от него. Уидърс можеше само да препоръчва покупки и колко от хората, на които ги препоръчваше, печелеха много, а той — нищо? А Васкес Рамирес беше куриер, носеше тайни, които други преглеждаха, а той оставаше извън играта. Всеки бе работил безобидната си работа години наред и почти нямаше шанс да бъде повишен. Подобни хора лесно се продаваха.
Нямаше време за повече размишления. Уесли Сорънсън протегна ръка към телефона.
— Питър Мейсън Пейн, ако обичате?
— Пит Пейн е на телефона, кой се обажда?
— Обажда се Кърнс от Централното разузнавателно управление — каза Сорънсън, като се представи с името на известен заместник-директор. — Не сме се срещали досега, Пийт, извинявай, че те безпокоя по това време…
— Не се притеснявайте, господин Кърнс, гледам телевизия. Жена ми си легна. С какво мога да ви бъде полезен, господине?
— Малко е деликатно, Пийт, но причината, поради която ти се обаждам сега, е, че шефовете могат да те повикат рано сутринта, и може би ще ти се наложи да внимаваш какво говориш.
— Какво да говоря? Какво ще ме питат?
Уесли си помисли, че Питър Мейсън Пейн може и да не е „къртица“. Но във въздишката му долови нещо.
— Имахме проблеми с набирането на агенти. Провеждаме събрания за оценка — почти двайсет и четири часа в денонощието, по дяволите. Няколко души, които си препоръчал, се оказаха ужасно неквалифицирани и заради тях компанията изгуби много работно време.
— Вероятно резюметата им са били подправени или кандидатите са репетирали за интервютата, господин Кърнс. Никога не съм предлагал някого, за когото да не съм вярвал, че ще се справи с работата и никога не съм вземал подкуп, за да препоръчам някого!
— Разбирам.
„Значи такава била работата! — помисли си Сорънсън. — Твърде бързо започна да отрича, преди още да са му намекнали за подобно нещо.“
— Но аз не съм и предполагал такова нещо, Пийт.
— Така е, но аз съм чувал какво се говори за богатите семейства, които искат децата им да поработят една-две години в ЦРУ, защото на тях се гледа с добро око, когато пожелаят да работят нещо друго… Не казвам, че не е възможно да се е промъкнал някой такъв — това се дължи, както казах, на фалшива информация и отрепетирани интервюта, но трябва да проверите работата и на другите служители по набирането на нови кадри. В тях може да е причината. Аз никога не съм вземал подкупи!
„Благодаря на Бога, че си само чиновник, господин Пейн“ — помисли си директорът на Консулски Операции. Както и да е, Питър Пейн току-що бе стигнал до най-важния въпрос.
— Тогава може би някой от останалите се опитва да те наклевети. Нали разбираш, родителите на един от некадърниците твърдят, че онзи ден рано сутринта са се срещнали с някакъв наш служител, за да внесат определена сума.
— Не бях на работа, за Бога!
— А къде си бил, Пийт?
— О, по дяволите! — в гласа на Пийт се долови облекчение. — С жена ми бяхме на гости на конгресмена Ърлич, той ни е почти съсед. Имаше нощно парти по съседски. останахме докъм два и половина през нощта. Честно казано, господин Кърнс, никак не ни се тръгваше оттам.
„Предположението се отхвърля“ — помисли Сорънсън.
— Господин Брус Уидърс, моля?
— Тук не живее никой друг освен мен, човече. Кой се обажда?
Сорънсън отново се представи като заместник-директорът Кърнс, но този път заговори за значителното превишаване на разходите по офис-оборудването.