— Мисля, че си несправедлив.
— Мислете каквото си искате. За двайсет секунди мога да изчезна от тази къща, никога няма да ме откриете!
— Недей да го правиш, моля те! Не преследваме теб. Преследваме нацистите!
— За какво говорите, по дяволите?
— Много е сложно — спокойно каза Сорънсън. — Остани на работното си място и си върши работата. Няма да те притеснявам. Ще се погрижа шефовете да оценят високата ти квалификация.
— Наистина ли мога да разчитам на това?
— Да. Аз те излъгах — не съм от вашето Управление. Но съм директор на външна организация, която често се координира с ЦРУ на най-високо ниво.
Предположението на Сорънсън не се оправдаваше.
33.
Тогава директорът на Консулски Операции реши да следва инстинкта си. Питър Мейсън Пейн беше извън играта, Ролънд Васкес Рамирес — малко вероятен, но Брус Уидърс го притесняваше. Говореше бързо и ловко се измъкваше, а цялата история за безутешната вдовица с три деца, омъжена за престарял армейски генерал заради материалната изгода, изглеждаше доста съмнителна. За Уидърс не бе трудно да се свърже със съпругата на генерала по телефона в колата й, например… „Прибира се у дома за двайсет-двайсет и пет минути“. Повече от достатъчно, за да се дадат инструкции на самотната генералска съпруга. Може би отговорът трябваше да се търси другаде. На Източния бряг на Мериленд, при бившата жена на Брус Уидърс.
Сорънсън отново вдигна слушалката, като се надяваше името на Уидърс да фигурира в указателя — все пак имаше дъщеря в пубертетна възраст. До нейното име фигурираше и друго — Макгроу. Макгроу-Уидърс.
— Да… ало? — промърмори сънен глас.
— Простете ми, госпожице Макгроу, че ви се обаждам по това време, но случаят е спешен.
— Кой се обажда?
— Заместник-директорът Кърнс от ЦРУ. Обаждам се във връзка с бившия ви съпруг, Брус Уидърс.
— Кого е прецакал този път? — попита почти заспалата бивша госпожа Уидърс.
— Може би правителството на САЩ, госпожице Макгроу.
— Благодаря ви, че ме нарекохте „госпожица“ — мисля, че го заслужавам. Разбира се, че е прецакал правителството, как иначе? Той винаги прави така — размахва значката от ЦРУ и не говори много — прави се на ченге-супермен.
— Използвал ли е Управлението за собствено облагодетелстване?
— Вижте, господине, моето семейство има връзки с цял Вашингтон. Когато разбрахме, че спи с всяка секретарка и блондинка, която работи в тайните служби, баща ми каза, че трябва да се отървем от него. Това и направихме.
— Но има право да посещава детето ви.
— Само под най-строг надзор, уверявам ви.
— Страхувате се да не й направи нещо лошо?
— Боже мой, разбира се, че не! Мисля, че Кимбърли е единственият човек на света, с когото това копеле може да общува нормално.
— Какво имате предвид?
— Тя е дете, а прегръдките й сякаш заличават всичко мръсно в него.
— Кое му е мръсното, госпожице Макгроу?
— Той е най-големият мръсник на света! Не мога да ви опиша колко мрази хората! Мрази черните, или, както той се изразява, „мръсните негри“, мрази „жабарите“, „дръпнатите очи“, сиреч азиатците, латиноамериканците, евреите — всички, които не са бели и християни, въпреки че той определено не е християнин. Иска да бъдат унищожени. Това е неговото кредо.
Предположението се оправда!
В Париж беше четири следобед — тежките удари на стенния часовник отекнаха в квартирата на посланика Даниъл Кортлънд в американското посолство. Самият той — без сако, по разкопчана синя оксфордска риза, която откриваше превръзката на гърдите и лявото му рамо — седеше до старинната маса, която му служеше за бюро, и говореше по телефона. Отсреща, в голямата стая с тапицирани с брокат мебели, седяха Дру и Карин и тихо разговаряха.
— Как е ръката ти? — попита Дру.
— Много добре. Но краката още ме болят — отвърна Карин и се усмихна.
— Казах ти да си свалиш обувките.
— Щях да си разраня стъпалата, скъпи. Колко време вървяхме по „Лакост“, преди да се обадиш на Клод да ни изпрати кола? Мисля, че почти четирийсет минути.
— Не можех да се обадя на Дърбейн. Още не знаем дали е сигурен. А Моро се занимаваше с нашия нацистки проповедник.