— По пътя видяхме три патрулни коли! Сигурна съм, че някоя от тях би ни устроила.
— Бяхме петима, единият от неонацистите беше ранен. А и Клод ни беше благодарен, че сме го изчакали.
— Какво направи „Дьозием“ в Шато дьо Венсан?
— Прегледали са целия парк, но не са открили нито един въоръжен човек.
— Странно — намръщи се Де Врийс. — Сигурна съм, че там възнамеряваха да ме убият.
— Такъв беше планът, който Кьониг ми описа.
— Чудя се какво се е случило.
На входната врата се позвъни. Латъм стана от креслото и погледна Кортлънд. Той кимна — продължаваше да говори по телефона. Дру отиде до вратата, отвори я и пусна Стенли Витковски.
— Нещо ново? — попита Дру.
— Ще изчакам посланикът да си свърши разговора. Той също трябва да чуе. Успяхте ли да си починете?
— Да, Стенли — отвърна Карин от креслото. — Посланикът Кортлънд бе така любезен да ни предложи стаята си за гости. Веднага заспах, а нашият приятел се залепи за телефона.
— На кого се обади?
— На Сорънсън. И той бележи напредък.
— Нещо ново за убиеца?
— Хванал го е натясно. Няма да се измъкне.
Даниъл Кортлънд затвори телефона, обърна се тромаво на стола си, за да поздрави Витковски, и болезнено потрепера.
— Здравейте, полковник, какво стана в болницата?
— С това се занимават британските Ми-6, сър. Появи се един пулмолог на име Удуърд от Кралския хирургически колеж. Твърдеше, че Министерството на външните работи го е изпратило да прегледа госпожа Кортлънд по ваша молба. Сега работят по въпроса.
— Не съм отправял подобна молба — каза посланикът. — Не познавам никакъв доктор Удуърд, още по-малко от Кралския хирургически колеж.
— Знам — каза Витковски. — Френско-американската охрана в болницата го спря тъкмо когато смяташе да инжектира стрихнин на подставената госпожа Кортлънд.
— Смела жена! Как се казва?
— Московиц, сър. От Ню Йорк. Покойният й съпруг е бил френски равин. Доброволно се зае със задачата.
— В такъв случай трябва да получи възнаграждение. Може би едномесечна ваканция със заплащане на всички разходи?
— Ще обсъдим предложението, сър… а вие как сте?
— Ще се оправя, нищо сериозно. Имах късмет!
— Не вие бяхте мишената, господин посланик.
— Да, разбирам — тихо каза Кортлънд. — Какво ще кажете да обсъдим положението, а?
— Госпожа Де Врийс току-що ми каза, че ви е много благодарна за поканата.
— Могат да останат тук колкото е необходимо. Предполагам, че вашата охрана е на мястото си.
— Тук има цял взвод морски пехотинци, сър, готови да извадят оръжието си при най-малкия шум.
— Добре. Седнете, приятели. Хайде да направим равносметка. Какво е положението? Говори пръв, Стенли.
— Да започнем от болницата — заговори Витковски и седна в креслото до Карин. — Много е неприятно, но британският белодробен лекар, въпросният Удуърд, е бил назначен от „Ке д’Орсе“ за лекуващ лекар на госпожа Кортлънд. Както и да е, съобщението се получи много късно, след като лекарят беше вече пристигнал.
— Това ме поразява! — възкликна Кортлънд.
— Лондонското време е с един час по-назад от това в Париж, господине — каза Латъм и седна. — Може би е станала грешка, но вие сте прав — много е неприятно.
— Може и да не е така — намеси се Де Врийс и всички погледи се обърнаха към нея. — Възможно ли е да имаме приятел сред английските неонацисти? Какъв по-добър начин да насочиш вниманието към убиеца от това да задържиш едно разрешение, за да го изпратиш подозрително късно?
— Много е сложно, Карин — възрази полковникът. — И има голяма опасност да се сгреши. Веднага могат да открият „къртицата“.
— Тъкмо на това разчитаме, Стан — на грешките.
— Урок ли се опитваш да ми дадеш?
— Хайде, Стан — настоя Дру. — Може и да е права.
— Да, така е; но за лош късмет на този етап не можем да го разберем.
— Защо? Можем да потърсим следата. Кой в „Ке д’Орсе“ е дал разрешително на Удуърд за болницата, въпреки че е било късно?
— Тъкмо това не можем да разберем. Изпратено е от офиса на Анатол Бланшо, член на Камарата на депутатите. Моро го е проследил.
— И какво?
— Нищо. Този Бланшо никога не е чувал за доктор Удуърд. Няма и запис на телефонно обаждане от неговия офис до болницата „Хертфорд“. Всъщност, Бланшо се е обаждал в Лондон един-единствен път — преди година, от домашния си телефон, за да заложи в „Ладброукс“ на ирландските тотализатори.
— Значи неонацистите просто са избрали някакво име.
— Изглежда, че е така.
— По дяволите! Не каза ли, че си напреднал?
— Да, но не с Удуърд.