— Да?
— Господин посланик, обажда се Робърт Дърбейн от отдела за свръзка.
— Здравей, Боби — колебливо започна Кортлънд, — как си?
— Мисля, че аз трябва да ви попитам, сър.
Нещо не беше наред! Невъзмутимият служител на Държавния департамент се чувстваше неловко.
— Имах предвид състоянието на съпругата ви, господине. Чух, че е в болница.
— Правят всичко възможно. Благодаря ти за любезността. Има ли нещо друго?
— Да, сър. Предполага се, че никой не би трябвало да знае, но аз работя с полковник Витковски и ми е известно, че Дру Латъм е жив. Известно ми е също така, че в момента Дру се намира у вас. Бих желал да говоря с него.
— Изненадан съм, господин Дърбейн. Изчакайте за момент, моля.
Гласът на посланика се изгуби. Тишината изнервяше Боби — явно обсъждаха ситуацията и вземаха някакво решение. Накрая се обади Дру.
— Здрасти, Боби.
— Оставих ти две съобщения. Не ми се обади…
— Затънал съм до гуша, много съм объркан.
— Мога да си представя. Както и да е, мисля, че трябва да поговорим.
— Така ли? За какво?
— Точно това бих искал да разбера.
— Не ме бива много в кръстословиците, нали знаеш.
— Искам да говоря с теб, но не по телефона. Може ли?
— Изчакай, моля те.
Отново настана тишина, но този път по-кратка от предишната.
— Има един асансьор, който спира на твоя етаж. Ще слязат трима морски пехотинци. Разчисти коридора. След пет минути ще дойдем.
— Какво толкова има? — тихо попита Дърбейн. — Да не би да съм се превърнал в опасен човек?
— После ще говорим, Боби.
След седем минути и двайсет и осем секунди Дру седеше на единствения стол пред бюрото на Дърбейн. Офисът му беше претърсен от морските пехотинци. Нямаше оръжие.
— Какво, по дяволите, означава това? — попита служителят в отдела за свръзка. — Какво съм направил, с какво съм предизвикал тази гестаповска проверка?
— Мисля, че каза точната дума, Боби — Гестапо.
— За какво говориш?
— Познаваш ли жена на име Филис Кранстън?
— Разбира се! Секретарката на онзи… как му беше името? Третото или четвъртото аташе след заместника на посланика…
— Тя спомена ли ти нещо за полковник Уебстър — кой е, къде живее?
— Да, каза ми, но всъщност нямаше нужда да ми казва.
— Какво имаш предвид?
— Кой според теб уреждаше връзките между посолството и въпросния полковник Уебстър? С вашите постоянни премествания от хотел на хотел и Витковски не можеше да се оправи.
— Значи всичко е било скрито-покрито?
— Защо според теб бях толкова груб с Кранстън?
— Не знаех, че си бил груб.
— Настоях да ми каже откъде е научила това. Дори заплаших, че ще я разкрия.
— Тя каза ли ти?
— Размекна се, разплака се и започна да дрънка някакви религиозни дивотии. Предната вечер беше пила, не можеше да се защити.
— Добре я познаваш.
— Искаш да ти кажа всичко, така ли, Дру?
— Тъкмо затова съм тук, Боби.
— Отидохме с жена ми на един от онези приеми в посолството. Тогава Марта — така се казва жена ми — забеляза Филис да се навърта около бара и да се налива. През последната година майка ми бе живяла у нас — беше алкохоличка. Марта каза, че трябва да се опитам да помогна на Филис. Аз се опитах и очевидно се провалих.
— Значи не си споменавал пред никого за мен?
— Боже мой, не! Дори когато онзи глупак, за когото Кранстън работи, започна да души наоколо. Казах му, че нямам никаква представа кой се занимава с теб. Бях благодарен, че Филис е разбрала за какво говоря, когато й казах да си държи езика зад зъбите.
— А защо се интересуваше аташето?
— Причината изглеждаше най-обикновена — отвърна Дърбейн. — По дяволите, каза, че някакъв френски предприемач се свързал с него и го помолил да инвестира парите си в недвижим имот. Та той помислил, че твоят екип може да провери този човек. Кранстън каза, че прекарвал повечето време в обеди с парижки бизнесмени, отколкото с хора, които биха могли да свършат работа.
— Защо не е отишъл при Витковски?
— Това не е тайна — той не може да използва служители на посолството за лични сделки. А ти имаш правото да съветваш персонала относно поведение, финанси и така нататък.
Дру се облегна, погледна към белия таван и шумно въздъхна.
— Дължа ти извинение, Боби. Когато научих от Филис Кранстън, че ти си един от двамата, на които е казала за мен, направих погрешно заключение — много набързо, затова сгреших. Помислих, че има някаква връзка със събитията от вечерта, когато проклетите нацисти едва не ме убиха в колата на посолството… Как се казваше онзи кучи син?… CZ-волф. Стори ми се, че времето е било лошо изчислено.