— Наистина беше лошо изчислено — съгласи се Дърбейн. — Имаше една важна причина, поради която нацистите стигнаха там преди нас…
— Как стана това?
— Открихме го на следващата сутрин. Вписано е в доклада. CZ-волф беше нагласил твоя радиопредавател на високи честоти и го беше включил на „предаване“. Неговите приятели са чули всичко, което си казал от момента, в който си излязъл от посолството. Когато ми се обади за подкрепление, те са се размърдали.
— Боже, толкова е просто!
— Ако беше погледнал предавателя, щеше да видиш, че червената лампичка за „предаване“ свети.
— По дяволите! Но все пак е странно, нали? Защо нацистите са се лепнали за Филис Кранстън?
— Какво странно има? Тя е нестабилна, за тях това е добре дошло.
— А шефът й?
— Мисля, че няма връзка.
— Точно това е връзката, приятелю. Боже мой!
Дърбейн забеляза отвлечения поглед на Латъм и каза:
— Концентрирай се върху двамата едновременно. Притисни и алкохоличката, и началника й. Той е алчен и амбициозен. Единият от двамата ще се пречупи. Но не се престаравай!
— Няма да постъпя така с нея, Боби. Ще проверя шефа й. Свържи се с него и му кажи, че си говорил с някого от моите хора — някой, който работи за мен. Кажи, че моят помощник се е съгласил да направи справка на няколко банкери. Нека ти даде името на предприемача.
— Не те разбирам.
— Ако не ти посочи името, значи няма такъв. Ако го посочи, значи някой стои зад него.
— Веднага ще му се обадя.
Дърбейн вдигна слушалката и се свърза с офиса на аташето.
— Филис, Боби се обажда. Свържи ме с онзи идиот. Нищо общо няма с теб… Здравей, Банкрофт, обажда се Дърбейн от отдела за свръзка. Току-що говорих с главния специалист по разследванията от отдела на Латъм. Много е зает, но каза, че може да направи проверката, която ти искаше. Как се казваше онзи агент по недвижимите имоти, който те беше помолил да инвестираш… Разбрах, да, разбрах. Ще му кажа. Пак ще ти се обадя.
Дърбейн затвори телефона и записа нещо на едно листче хартия.
— Казва се Волтерен, Пикон Волтерен, от едноименната компания. Банкрофт каза да предам на твоя човек, че неговият консорциум притежава изключителните права върху близо двайсет хиляди квадратни мили имоти в долината на Лоара — по избор.
— Интересно! — възкликна Латъм и заби поглед в стената.
— От години се говори, че тези стари замъци се рушат, а никой не се наема да ги реставрира. Освен това, предприемачите много искат да купят земята и да я застроят с хиляди малки имения, от които могат да извлекат огромна печалба. Мога да вложа някой и друг долар или да подхвърля идеята на зет ми.
— На зет ти ли? — попита Латъм и погледна към Дърбейн.
— Няма значение. Кажи ми, какво ще правим с този Волтерен?
— Ще го предадем на Витковски, а той — на Моро от „Дьозием“. Трябва основно да се проверят и Волтерен, и тези изключителни права върху долината на Лоара.
— Какво общо има едното с другото?
— Не знам, просто искам да го проверим. Запомни, Боби, изобщо не съм слизал долу, защото съм мъртъв.
Беше девет и трийсет вечерта. В квартирата на посланика бяха сервирали чудесна вечеря за Дру и Карин. Келнерите от кухнята на посолството бяха подредили масата в трапезарията. Имаше свещи и две бутилки вино: едното — червено със стайна температура за бифтека на Латъм, другото — охладено шардоне за филето на Де Врийс. Даниъл Кортлънд не вечеряше с тях, тъй като се подразбра, че ще дойде полковник Витковски и ще се обсъждат стратегии, с които посланикът не бива да бъде запознат.
— Дру — започна Карин след кратка пауза. — Обади ли се на родителите си, за да им кажеш истината за теб и Хари?
— Не, още не му е дошло времето.
— Това е много жестоко. Не бива да ги пренебрегваш — сигурно са съсипани.
— Бих могъл да се доверя на Бет, но не и на баща си. Той е много открит човек и не симпатизира на властите. Цял живот се е борил срещу политиката на колежа, която ограничаваше археологическите изследвания в чужбина. Вероятно ще поиска да се направи проверка, а аз не мога да допусна това.
Някой позвъни на вратата. Един от келнерите моментално излезе от кухнята.
— Очакваме полковник Витковски — каза Латъм.
— Да, господине.
След дванайсет секунди шефът на охраната влезе в трапезарията и неодобрително огледа масата.
— Какво става тук, по дяволите? — троснато попита той. — Вече се държите като дипломати, така ли?
— Ако искаш нещо, веднага ще ти поръчаме — каза Карин.
— Не, благодаря. Хапнах чудесна пържола в офиса, докато чаках Моро — отвърна полковникът и стана.