— Какво каза Моро? — сериозно попита Латъм.
— Този Волтерен изглежда чист, но има някои неизяснени неща. Направил е състояние от нови строежи край Париж и много от хората, инвестирали при него, също са забогатели.
— Е, и други го правят.
— Но не в тези среди. Той е млад и нахален.
— Какво странно има в това?
— Дядо му е бил член на „Милис“…
— На кое?
— На френската пронацистка полиция по време на войната — обясни Карин. — Сформирана е от германците като опозиция на Съпротивата. Без тях нацистите не биха могли да владеят положението в окупираната страна. Измет!
— И какво значение има това, Стенли?
— Основните инвестиции на Волтерен идват от Германия. Германците купуват всичко, което могат.
— И долината на Лоара ли?
— Притежават я почти изцяло, по дяволите — поне големите имения край реката.
— Имаш ли списък на имотите?
— Да — полковникът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади сгънат лист и го подаде на Дру. — Не знам какво можем да научим от това. Повечето са собственост на богати семейства от поколения насам. Някои са иззети от правителството поради неплатени данъци, други са купени от кинозвезди и най-различни знаменитости. Голяма част са обявени за продажба.
— Има ли генерали в списъка?
— Както виждаш, петнайсет или двайсет, но те са купили парцели от пет-шест акра и си плащат данъците. Има още поне дузина други генерали и адмирали, наградени с доживотни имения като благодарност за приноса им към Република Франция.
— Откачена история!
— И ние си имаме няколко хиляди важни клечки от Армията, които живеят в хубави къщи край военните бази много след като се пенсионират. Не е необичайно, дори е справедливо, като помислиш. През целия си живот те успяват да постигнат само малка част от това, което постигат останалите в частния сектор и не могат да си позволят да живеят дори в Скарсдейл, Ню Йорк.
— Никога не съм мислил за това.
— След осемнайсет месеца ще направя трийсет и пет години служба и единственото нещо, което мога да осигуря на децата и внуците си, е приятно прекарване в Париж. Ако някой от тях поиска да му заема петдесет хиляди долара за борсова операция, аз ще се разоря!
— Кажи, Стенли, защо на някои места липсват имената на жителите? — каза Латъм, като преглеждаше списъка.
— Това е разпоредба на „Ке д’Орсе“. У нас се прави същото.
— Можем ли да получим тези имена?
— Предполагам, че Моро може.
— Помоли го.
— Ще му се обадя сутринта. А сега да поговорим за операцията по залавянето на доктор Ханс Траупман от Нюрнберг.
— Ще ни трябват петима, не повече — каза Дру и остави списъка на масата. — Всеки трябва да говори свободно немски и да е минал физическа подготовка, да няма женени с деца.
— Намерих двама от НАТО, с теб и мен стават четирима, има и един кандидат от Марсилия, който би могъл да свърши работа.
— Чакайте! — намеси се Карин. — Аз съм петият човек, дори е по-добре, че съм жена!
— Откажете се, госпожа. Мога да се обзаложа, че Траупман се охранява много строго.
— Моро проверява това — каза полковникът. — Разбира се, той би желал лично да ръководи операцията, но „Ке д’Орсе“ и френското разузнаване в чужбина могат да го разкрият. Все пак нищо не му пречи да ни помага. До двайсет и четири часа той ще получи доклад за ежедневната програма и охраната на Траупман.
— Идвам с теб, Дру — спокойно каза Де Врийс. — Не можеш да ме спреш, така че не се опитвай.
— Защо, за Бога?
— Заради много причини, една от които не ти е известна.
— Какво?
— Ще ти кажа, когато му дойде времето.
— Що за отговор е това? Мислиш ли, че ще се примиря с него?
— Ще ти се наложи. Ако не се съгласиш, ще се разделим и никога повече няма да ме видиш.
— Толкова ли е важно това за теб? Каква е тази причина, която не ми е известна?
— Скъпи, просто трябва да приемеш някои неща.
— Слушай, момче — намеси се Витковски. — Тази идея не ми допада особено, но тя има и своите добри страни. Понякога жените успяват да проникнат там, където мъжете не могат.
— Какво предлагаш, по дяволите?
— Щом е решила, че ще дойде с нас, може да ни бъде полезна.
— Могат да я убият!
— Всички ни могат да убият. Тя има същото право на това, каквото имаш и ти. Ти си изгубил брат си, тя — съпруга си.
Във Вашингтон беше пет без двайсет — минути преди трескавото движение на пиковия час да нахлуе по улиците и секретарки, машинописки и чиновници да хукнат към гаражите, паркингите и автобусните спирки. Уесли Сорънсън бе излязъл от офиса си и вече беше в лимузината. Не се прибираше у дома — жена му знаеше как да се оправя със спешните обаждания, да отделя по-важните и да ги прехвърля в колата. Директорът на Консулски Операции отиваше на среща с Нокс Талбът в Лангли, Вирджиния. Шефът на ЦРУ се бе обадил преди час. Капанът, който бяха заложили за Брус Уидърс, главния заподозрян в убийството в затвора, можеше да е свършил работа.