Талбът бе заповядал да подслушват телефона на Уидърс. В четиринайсет часа и тринайсет минути следобед се обади жена, която се представи като Сузи. Нокс пусна записа на Уесли по личния му телефон:
— Здрасти, скъпи, Сузи е. Извинявай, че те безпокоя на работното ти място, миличък, но се видях със Сидни и той ми каза, че е намерил онази стара таратайка.
— Сребристият „Остин Мартин“ ДБ-3?
— Ако търсиш него, проследил го е.
— Хей, това е колата от „Голдфингър“!
— Не иска да ти я докара, затова ти трябва да го потърсиш на онова място в Уудбридж в седемнайсет и трийсет.
— Да изпратим ли няколко по-здрави момчета да го проследят, Уес? — предложи Талбът.
— Добре, Нокс, но защо? Човекът може да е фашист и крадец, но какво от това, че си купува луксозна английска кола?
— Сетих се, че притежавам компания за производство на авточасти в Айдахо, та се обадих на управителя. Каза ми, че всеки любител на автомобили знае, че колата от „Голдфингър“ е „Остин Мартин“ ДБ-4, а не 3. Дори ми обясни, че би разбрал, ако някой я обърка с ДБ-5, защото няма голяма разлика в дизайна, но с ДБ-3 — в никакъв случай.
— Аз не различавам „Шевролет“ от „Понтиак“…
— Но маниаците на коли ги различават, особено ако са готови да дадат повече от сто хиляди за автомобил. Да се срещнем на южния паркинг. Там е паркиран ягуарът на Уидърс.
Лимузината влезе в големия комплекс Лангли и шофьорът се насочи към южния паркинг. Един човек в тъмен костюм ги спря, като показа значка. Сорънсън отвори прозореца.
— Да, какво има?
— Познах колата ви, сър. Ако излезете и ме последвате, ще ви заведа при директора на ЦРУ. Сменил е лимузината с нещо по-незабележимо.
— Добре е направил.
Сорънсън седна до Нокс Талбът на задната седалка на невзрачно комби със съмнителна регистрация.
— Не оставяй външността да те излъже — каза директорът на ЦРУ. — Тази железария има мощен двигател.
— Нямам избор — ще ти повярвам.
— Освен двамата джентълмени на предната седалка, отзад има втора кола с още четирима, въоръжени до зъби.
— Ето го — намеси се шофьорът. — Върви към ягуара.
— По-полека, момче, да не го изпуснем.
— Няма начин, господин директор. Няма да изпусна този господин.
— Защо си толкова сигурен, младежо?
— Ухажваше годеницата ми — тя е стенографка.
— Разбирам — каза Талбът.
След почти час пътуване ягуарът спря до един изоставен мотел в покрайнините на Уудбридж. В далечния ляв край на редицата от бунгала имаше малка сграда, която приличаше на хамбар, с червен неонов надпис: Коктейли, телевизия, свободни стаи.
— Място за кратки следобедни срещи — заключи Уесли, докато Брус Уидърс слизаше от колата и влизаше в бара. — Предлагам да завием и да паркираме отдясно на вратата — каза той на шофьора. — Точно до онази плоска сребриста буболечка.
— Това е „Остин Мартин“ — колата от „Голдфингър“.
— Да, сега си спомням, че съм го гледал — биваше си го този филм. Но защо хората са готови да платят сто хиляди долара за тази кола? Сигурно е много удобна.
— Моят управител твърди, че била класика, а в момента струва много повече от сто хиляди. Може би към двеста.
— Тогава какво търси тук този Брус Уидърс?
— А колко струва на неонацисткото движение да се отърве от двама свои членове, които могат да се разприказват?
— Разбирам.
Шофьорът спря до английската спортна кола.
— Какво ще кажете някой от вас двамата да слезе и да се огледа?
— Да, господине — отвърна вторият агент. — Сега ще паркира и втората ни кола. Ето я.
— Мога ли да ви предложа да свалите вратовръзката си? Мисля, че на това място няма много хора с костюми.
Мъжът до шофьора се обърна.
— И сакото ще сваля, господине. Днес е горещо.
Агентът слезе от колата и се скри във вратата под неоновия надпис.
Клиентелата в полутъмния бар напомняше разказ на Сароян: имаше шофьори на камиони, някаква строителна бригада, двама-трима колежани, белокос мъж, чиито износени дрехи все още издаваха първоначалното си добро качество, и четири застаряващи местни проститутки. Барманът заговори Брус Уидърс.
— Добър ден, господин Уидърс. Бунгало ли искате?
— Не днес, Ханк. Имам среща, но не виждам никого тук…
— Не са питали за теб. Може би човекът закъснява…