Единствено изключение правят пътуванията на Траупман до Бон. Тогава се придвижва с моторницата си по Рейн. Предполага се, че присъства на тайни срещи на неонацисткото движение. Очевидно на никого от членовете не се разрешава да бъде придружаван от екипаж, вероятно заради по-добрата маневреност на лодката — малка моторница с мощен двигател и непотопяеми понтони. Но дори и тогава Траупман се охранява с помощта на въртящи се камери, чрез които охраната му го наблюдава от яхтклуба, където един хеликоптер се намира в готовност незабавно да излети.
Дру Латъм дочете последното изречение, остави доклада на Моро на старинната маса, която служеше за бюро, и погледна към Витковски и Карин, които седяха на кушетката.
— Има ли нещо, което този кучи син да е пропуснал?
— Докладът изглежда доста подробен — отвърна полковникът.
— Прочети го.
Дру стана и подаде доклада на Карин, след което седна в едно от тапицираните с брокат кресла. Де Врийс започна да чете, а Латъм продължи:
— Нямам представа откъде да започнем, по дяволите! Това копеле има охрана дори в тоалетната!
— Изглежда безнадеждно, но по-отблизо може и да открием някое слабо място.
— Дай Боже! Изглежда, че ще бъде много по-лесно да го измъкнем навън, отколкото да го заловим.
— Ще отвлечем вниманието на охраната — каза Карин и вдигна очи от доклада. — Нищо друго не ми идва наум.
— Естествено, това е задължително — намеси се Витковски. — Ще елиминираме двама-трима и ще нападнем. Въпросът е как да го направим — не знаем доколко дисциплинирани са неговите хора.
— Няма как да разберем, преди да отидем там.
— Между другото, двамата от НАТО са долу в моя офис. Пристигнаха със самолет от Брюксел в три часа. Имат фалшиви паспорти и документи на служители във въздухоплавателна компания.
— Чудесно — каза Латъм. — Такива обикалят из цяла Европа.
— Необходимо ли е това? — попита Карин.
— Необходимо е, госпожа. Истинските им имена биха разкрили, че са участвали в операцията „Пустинна буря“. И двамата са много сръчни в използването на ножове и гароти.
— Искаш да кажеш, че са убийци?
— Само когато се наложи, Карин. Честно казано, те са приятни младежи, дори малко срамежливи, обучени да реагират бързо в определени ситуации.
— И двамата ли говорят френски и немски? — попита Де Врийс.
— Да, отлично. Първият е капитан Кристиан Диц, трийсет и двегодишен, завършил Университета Денисън, армейски офицер. Родителите му са германци, баба му и дядо му са били членове на немската нелегална съпротива по време на Третия Райх. Баща му и майка му са изпратени в САЩ още като деца.
— А другият? — попита Дру.
— Лейтенант Антъни, Джералд Антъни. Той е по-интересен — каза полковникът. — Изучавал е френска и германска литература, преподавал е в малък колеж в Пенсилвания, където е подготвял доктората си. След това изведнъж решил, че — по негови собствени думи — не приема политиката на колежа. Мислех да ги поканя тук. Трябва да се опознаем.
— Това е добра идея, Стенли — отвърна Карин. — Ще поръчам ордьоври и кафе, може би някакъв алкохол?
— Не — възрази Дру. — Никакви ордьоври или кафе, а най-вече — никакъв алкохол! Това е военна операция, нека се държим както подобава.
— Прав е, млада госпожо. Сега не е време за неофициални вечери; първо трябва да видим как се справят.
Де Врийс го изгледа въпросително.
— Нека се качат, Стенли — предложи Дру.
Въпреки ниския си ръст капитан Кристиан Диц приличаше на слязъл от плакат на „Хитлерюгенд“. Рус, синеок, атлетичен, той се държеше като опитен командос. Лейтенант Джералд Антъни беше също толкова мускулест, но много по-висок, строен, тъмнокос. По лицата и на двамата нямаше никаква злоба, в очите им липсваше всякаква враждебност. Както бе казал Витковски, те бяха направо срамежливи и не обичаха да говорят за заслугите си.
— Прочетохте доклада за Траупман — започна Дру. — Някакви предложения?
— Най-добре е в ресторант — каза лейтенант Антъни.
— По реката — почти едновременно се обади и капитан Диц. — Предлагам да го изчакаме в Нюрнберг и да тръгнем след него към Бон.
— Защо в ресторант? — обърна се Карин към Антъни.
— Лесно е да се отвлече вниманието… Можем да предизвикаме пожар или да елиминираме охраната, като сложим успокоителни във водата или храната им. Но мисля, че пожарът би свършил повече работа — толкова е лесно с тези фламбирани ястия! Разливаш соса и всичко пламва — за кратко, но все пак може да се отвлече вниманието на хората и ние да заловим обекта.