Осемнайсет минути след това Карин де Врийс се върна при американските си спътници.
— Срещнала си се с момичето в тоалетната? — попита Витковски.
— Казах й, че щом стана от масата и тръгна към входа, тя трябва да си намери някакво извинение и да направи същото, за да се срещнем след три-четири минути.
— Какви са условията? — попита Латъм.
— След като двамата с Траупман влязат вътре, след около час тя ще изключи алармената система и ще отвори вратата. В замяна на това иска виза за Съединените щати и достатъчно пари, с които да се оправи и да живее прилично поне три години. След това се надява, че ще усъвършенства английския си и ще си намери работа.
— Е, можеше да поиска и повече — каза Дру.
Планът за действие беше готов.
36.
Комплексът от луксозни апартаменти представляваше съоръжение от стомана и тъмно стъкло, което събуждаше в човека копнеж по каменни стени, кули и арки. Приличаше повече на компютърен продукт, отколкото на архитектурно произведение. Но все пак беше много внушителен — прозорците бяха високи почти колкото два етажа, фоайето беше облицовано с бял мрамор, по средата имаше широк фонтан, в който светеха подводни фенери. Коридорите на всеки етаж бяха оградени с ниска стена от пъстър гранит, която позволяваше и на най-ниските хора да наблюдават панорамата. Не беше красиво, но създаваше впечатление за технически триумф.
Отляво на входа зад прозрачно стъкло седеше униформен пазач, който пускаше посетителите, представили се по домофона на входа, след като жителите потвърдяха, че могат да ги приемат. За по-голяма безопасност на самите пазачи в офиса имаше аларми за пожар, нахлуване с взлом и директна връзка с полицията. Полицаите се намираха на половин миля от сградата и можеха да пристигнат за шейсет секунди. Комплексът се състоеше от единайсет етажа, а мансардният апартамент заемаше целия единайсети етаж.
Дворът отвън изцяло отговаряше на лукса на сградата. Кръгова алея свързваше един жив плет с друг, а между тях бе посаден чемшир във формата на различни фигури; имаше цветни лехи, бетонни шадравани, в които плуваха златни рибки, павирани пътеки за любители на разходките на чист въздух. Зад сградата срещу средновековна стена се помещаваше плувен басейн с олимпийски размери, фотьойли и открит бар за летните месеци. Очевидно Ханс Траупман живееше много добре.
— Басейнът има аларма — ако докоснеш екраните с ръка, започват да вият сирени. Влакната са чувствителни към топлина — прошепна Латъм на капитан Кристиан Диц, който вече бе огледал наоколо.
— Затова ви казах, че единственият начин е да елиминираме двамата, които обикалят отвън, да минем през охраната на входа и да се качим на единайсетия етаж.
— Наистина ли ще се справите с тях?
— Не е там работата, сър. Джери ще се справи с онзи здравеняк с бутилката, а аз ще се заема с другия. Но не знам дали вие с полковника ще успеете да излъжете охраната.
— Витковски се обади и каза, че всичко е наред. Ще използваме двама-трима души от полицията, които ще се обадят на охраната и ще ни помогнат да влезем.
— „Дьозием“ работи ли с нюрнбергската полиция?
— Вероятно е така, но не това исках да ви кажа. Няма значение дали ще бъдат истински полицаи. Имената ще внушават респект. А и вече минава полунощ, кой ще прави проверка?
— Полковникът добре ли говори немски?
— Говори съвсем свободно…
— Трябва да звучи авторитетно… Вижте, полковникът запали клечка кибрит в храстите. Нещо става.
— Можеш ли да надникнеш?
— Да — отвърна капитан Диц, като гледаше през листата. — Джери върви към десния край. Ще изчака човекът да влезе в сянката.
— Много сте самоуверени, момчета! Не ви ли е хрумвало, че противникът ви може да се окаже по-силен?
— Затова винаги прилагаме най-мръсните номера. Вие не го ли правите?
— А какво ще стане, когато човекът не се върне? Другият от охраната може да го чака.
— Те са германци и действат като по часовник. Отклоненията са недопустими. Ето, Джери го хвана!
— Какво?
— Не видяхте ли? Направи знак, че мисията е изпълнена… Аз тръгвам напред, а вие ще се присъедините към полковника.
— Да, знам…
— Няма да отнеме повече от двайсет минути. До скоро виждане, господине!
Капитанът запълзя към покрития вход на комплекса, а Дру тръгна между цветята към живия плет, където лежеше Стенли Витковски.
— Добре работят тези момчета! — каза полковникът, който гледаше през инфрачервен бинокъл. — Ето го и другият! Искам само да влезем вътре!
— Пазачът ще предупреди полицията веднага щом види оръжието.
— Сградата има единайсет етажа, откъде мислиш, че ще започнат?