— Идеята ви не е добра, сър — запротестира Антъни. — Сами ще се справим по-добре.
— Освен това — продължи Дру, — ако докладите не ни лъжат, тук трябва да обикалят патрули. Включете предавателите си на „предаване“ и ни се обадете, когато решите, че можем да се придвижим напред. Внимавайте!
— Тук е ядрото на нацисткото движение, лейтенант — каза Карин. — Все едно че сте на война. Най-важното е да разберем кои са хората тук.
Карин и Витковски държаха един радиопредавател между тях, Дру държеше своя пред себе си. Това, което чуха, ги накара да потреперят. След като двамата командоси се промъкнаха напред, се чу шумолене на листа, стъпки и приглушени викове, прекратени от ужасния звук на забиване на острие в плътта. След това стъпките затихнаха, чу се кашляне, сумтене и приглушено пукане — вероятно стреляха с пистолет със заглушител. Изведнъж настана тишина, която ги уплаши. След това се чуха стъпки по твърда повърхност. Карин, Дру и Витковски се спогледаха: погледите им бяха напрегнати, те подозираха най-лошото. Чуха гласове, които говореха на немски. Последваха звуци от удари на метал о стъкло, придружени от стонове. Изведнъж някой извика на английски:
— Боже мой, не ме убивай!
— Господи! — избухна Витковски. — Заловили са ги! Останете тук, аз отивам да проверя какво става.
— Чакай, Стенли! — заповяда Дру и го сграбчи за рамото. — Не ходи никъде, говоря сериозно!
— Момчетата са в беда!
— Ако е така, ще убият и теб.
— Имам зареден пистолет.
— Не затова сме дошли тук, нали така?
— Добре, момче, какво ще правим?
— Ще чакаме.
След малко се чу задъханият глас на Кристиан Диц:
— Бряг Едно вика Бряг Две. Наложи се да ликвидираме четири патрула, завързахме още двама, които не оказаха съпротива. Превзехме центъра на охраната — намира се в подземие под един фургон на шейсет или седемдесет ярда източно от имението. Наложи се да убием един от тримата оператори — опита се да задейства допълнителната алармена сигнализация. Вторият е завързан, а третият е американец, женен за германка, който продължава да плаче!
— Страхотни сте, момчета! — възкликна Дру. — А какво става в къщата? Успяхте ли да надникнете?
— Хвърлихме един поглед през прозореца. Вътре има около трийсет души и някакъв рус свещеник. Изглежда, че той е шефът.
— Свещеник?
— Облечен е в тъмен костюм с бяла якичка.
— И в Париж имаше някакъв свещеник. Колко е висок?
— Около шест фута, струва ми се.
— О, Господи! — възкликна Карин де Врийс. Цялото й тяло трепереше.
— Какво има?
— Свещеник… русокос!
Тя прошепна на Витковски и Латъм:
— Трябва да надникнем през прозорците!
— Какво има? — попита Дру, а полковникът изгледа Де Врийс. — Какво се е случило?
— Направете каквото ви казах!
— Добре — каза полковникът, който продължаваше да гледа Карин.
— Бряг Две до Бряг Едно. Какво е положението около къщата?
— Не мисля, че сме пропуснали някого, но не мога да бъда абсолютно сигурен. Някой може да се е скрил в храстите…
— Ако е така, сигурно вече тича нанякъде, откъдето може да се свърже с другите нацисти в Бон.
— Мисля, че вие сте си свършили работата — каза Дру. — Тръгваме напред.
— Изчакайте да се разположим между къщата и реката. Ще ви кажа кога да тръгнете.
— Добре, капитане.
Полковникът хвана треперещата ръка на Карин и я стисна.
— Успокой се — прошепна той.
— Бряг Две — чу се гласът на Диц. — Всичко е чисто, но се навеждайте по-ниско. Може би има устройства за инфрачервени лъчи на височината на терасата.
— Не дезактивирахте ли системата? — попита Витковски.
— Тези устройства може да се намират под земята и да не зависят от системата.
Тримата запълзяха напред. Латъм се движеше бързо. По водолазните им костюми полепваше кал, всички държаха оръжията над главите си. Стигнаха до края на ливадата, кимнаха си един на друг и продължиха по тревата към първата веранда, която гледаше към кея. По-нагоре имаше втора веранда, над която се извисяваше голяма сграда. Имаше лъскави стъклени врати, което предполагаше наличието на просторна бална зала — ако се съдеше по свещниците.
— Виждал съм това място! — прошепна Латъм.
— Идвал ли си тук? — попита Витковски.
— Не… Виждал съм го на снимки.
— Къде?
— В някакво списание за архитектура. Не помня кое беше, но си спомням тези веранди и стъклени врати… Карин! Какво правиш?
— Трябва да погледна вътре — Де Врийс се изправи и тръгна към огромната стъклена стена.
— Спри я! — извика полковникът. — Спри я, за Бога!
Латъм се втурна напред, сграбчи Карин през кръста и я събори на земята. Те се претърколиха в тъмното и се отдалечиха от потока светлина.