— Да, казвал си ми за Истанбул…
— Това беше последната ни съвместна задача. Имало е и други. Бяхме добър тандем и когато беше възможно, аналитиците от Вашингтон и Париж ни изпращаха да работим заедно.
— Това може ли да бъде достатъчна причина, за да го изключат от твоя списък?
— Възможно е — отвърна директорът на Консулски Операции. Сега гласът му едва се чуваше. — Може да се отрече, но няма да бъде убедително. Виждаш ли, в Истанбул той ми спаси живота.
— Всички бихме го направили в такова положение — обикновено приемаме, че някой ден услугата ще ни се върне.
— Точно затова аргументът е неубедителен. Но все пак така се създават много стабилни връзки, нали?
— В определени граници и в зависимост от обстоятелствата.
— Добре казано.
— Това е аксиома… Трябва да се свържа с Моро днес следобед. Следят една кола под наем, която нашият актьор забелязал, докато се правел на таен агент. Какво да правя?
— При нормални обстоятелства — започна Сорънсън, — а дори и в изключителни случаи, бих сметнал, че включването на Клод в този списък е нелепо.
— Съгласен съм — прекъсна го Латъм.
— И все пак данните са от Хари. Фактът, че ти е брат, няма нищо общо…
— Още една аксиома — рязко го прекъсна Дру.
— Извънредно трудно ми е да повярвам, че са могли да изиграят Хари. А да го вербуват — и дума не може да става.
— Пак съм съгласен — измърмори Латъм.
— И така, какво, по дяволите, излиза? Ако тази твоя приятелка наистина е права, те са проникнали в Управлението и очевидно някой или от френското, или от нашето разузнаване е забелязал името на Моро, свързал го е с мен и сега ми няма доверие.
— Пълен абсурд! — извика Дру и моментално понижи глас, тъй като хората от съседните маси се обърнаха.
— Това е невероятно, нищо повече не мога да кажа.
— Ще се обадя на Хари в Лондон. Ще му кажа какво мислиш.
— Той е изолиран.
— Не и за мен. Когато беше на четиринайсет, а аз на осем, той искаше да избяга от мен, за да си чете тъпите книги. Покатери се на едно дърво и взе, че се заклещи. Казах му, че ще го измъкна, ако ми обещае никога повече да не ме отбягва — не го биваше много да слиза от дървета, нали разбираш?
— Такива клетви провалят най-големите тайни на света. Ако се свържеш с него, за Бога, обади ми се пак. Ако не успееш — много ми е трудно да го кажа, засяда ми на гърлото — следвай заповедта на посланика. Работи с Клод, но си мълчи.
Дру натисна копчето „Finis“, докосна „Parlez“ и набра. След няколко позвънявания телефонистът от лондонския „Глочестър Хотел“ обясни, че господин Уендъл Мос не е в стаята си. Латъм остави простичкото съобщение: „Обади се в Париж. Звъни, докато се свържеш“. И в този момент пристигна Карин де Врийс. Тя буквално тичаше между масите.
— Слава Богу, че си тук! — извика тя и бързо седна. — По цялата улица говорят, а в посолството е пълен хаос. Френска правителствена кола е била нападната от терористи точно под нас, на „Габриел“!
Изведнъж Карин млъкна, забелязала празния поглед на Дру. Мълчаливо смръщи чело, на устните й се изписа думата „Ти“. Той кимна. Тя продължи:
— Трябва да се махнеш от Париж, от Франция! Върни се във Вашингтон.
— Повярвай ми — или по-добре на себе си повярвай — там ще бъда същата мишена, каквато съм и тук. Дори може би там ще им бъде по-лесно.
— Но в течение на два дни се опитаха да те убият три пъти!
— По-точно за двайсет и три часа. Броил съм ги.
— Не можеш да останеш тук, те те познават.
— Във Вашингтон ме познават още по-добре. Освен това, Хари ще ми се обади. Трябва да се видя с него, да поговорим. Налага се.
— Заради него ли си взел този телефон?
— Заради него и заради още един човек от Вашингтон, на когото имам доверие — налага се да му имам доверие. Всъщност, моят шеф.
Пристигна келнерът и Де Врийс поръча „Шардоне“. Мъжът с престилката кимна и тъкмо щеше да тръгне, когато Латъм му подаде радиотелефона.
— Още не — каза Карин и докосна протегнатата ръка на Дру.
Келнерът сви рамене и се отдалечи.
— Извинявай, но може би си пропуснал едно-две неща.
— Напълно възможно. Както сама забеляза, за двайсет и няколко часа стреляха по мен три пъти. Ако не се броят интензивните полеви тренировки, където за тази цел се използваха капсули с боя, това е, общо взето, половината от оръжията, стреляли по мен в цялата ми кариера. Какво съм забравил? Все още си спомням как се казвам.
— Не се опитвай да се шегуваш.
— Какво, по дяволите, има още? За твое сведение, автоматичният ми пистолет е в скута ми и ако очите ми от време на време се стрелкат насам-натам, то е, защото съм готов да го използвам.