Настана хаос, хората масово побягнаха; бягащите клиенти чупеха чаши, блъскаха се в сервитьорите и помощник-сервитьорите и обезумели тичаха насам-натам в търсене на изход; обслужващият персонал отчаяно се опитваше да спре паниката, но после неохотно последва бягащите. Отвън, на булевард „Габриел“, всички с ужас видяха как експлозията отнесе задната част на ресторанта, взривната вълна изби останалите здрави прозорци и парченца стъкло се разлетяха по цялата улица; те се забиваха в лицата, проникваха през дрехите и стигаха до раменете, гърдите и краката на хората. На улицата настъпи безредие; Латъм закри с тялото си Карин де Врийс.
— Как разбра? — извика Дру и пъхна пистолета в колана си. — Откъде знаеш?
— Сега няма време! Ставай. След мен!
8.
Те тичаха по „Габриел“, докато стигнаха до тъмния вход на един бижутериен магазин; в полумрака скъпите камъни блестяха по-ярко. Карин дръпна Дру вътре; след като си поеха дъх, Латъм заговори:
— По дяволите, госпожа, какво стана? Ти каза, че се обаждаш за рутинна проверка, а после и ти, и всички побягнахте! Искам обяснение!
— Не направиха проверката — отвърна Де Врийс, все още задъхана. — Вместо това някой друг се обади и извика: „Трима мъже в тъмни дрехи тичат нагоре-надолу по улицата. Чакат приятеля ви да излезе!“ Преди да успея да попитам каквото и да било, видях как две франзелки се търкаляха по пода към нашето сепаре.
— Франзелки? Хлебчета?
— Златисти малки хлебчета, Дру. Изкуствен хляб. Пластмасови експлозиви, десет пъти по-мощни от ръчните гранати.
— О, Господи…
— На следващия ъгъл има спряло такси. Бързо!
Все още задъхани, те се настаниха на задната седалка на таксито и Карин даде на шофьора някакъв адрес в квартал „Маре“.
— След час ще се върна в посолството.
— Да не си полудяла? — възкликна Латъм, като доближи главата си до нейната. — Може да са те видели с мен, самата ти го каза. Ще те убият!
— Не и ако се върна след разумен период от време и се държа така, сякаш съм преживяла ужасен шок — доста истерично, но сравнително разумно.
— Дрън-дрън — рязко и пренебрежително каза Дру.
— Не, здравият разум изисква след такъв незначителен за мен инцидент да се завърна към нормалния си начин на живот колкото може по-бързо.
— Пак ще повторя — държиш се като откачена! Ти седеше с мен и изведнъж започна да крещиш за опасност! Ти предизвика суматохата!
— Така би постъпил всеки друг, който е минал по „Габриел“, видял е всички онези полицаи и патрулни коли и е дочул, че терористи са стреляли по някакъв автомобил. Боже мой, Дру, две хлебчета — дори и да бяха истински — се търкулнаха към сепарето точно когато един мъж с тъмен пуловер и черен каскет с козирка побягна навън и се сблъска с келнера — наистина!
— Ти не ми каза за никакъв мъж, който е побягнал навън…
— С дебел пуловер в такъв топъл пролетен ден и със скрито лице; без малко да събори келнера, който носеше поднос!
— Нито пък за някакъв келнер.
— Между другото, нито един келнер в Париж не би допуснал хлебчета да се търкалят като топки по пода.
— Добре, добре, имаш задоволително обяснение за тази част от нещата, но не и за факта, че си била с мен.
— Ще се погрижа за това така, че всеки французин — бил той терорист или не — ще ме разбере. Ще се обадя на няколко души, които да потвърдят този факт.
— На кого ще се обаждаш? За какво?
— На хора от посолството, първо от „Документи и разследване“, разбира се, после на портиера и на още няколко души, които обичат да клюкарстват, като например главният съветник на Кортлънд и първият секретар на аташето. Ще им кажа, че съм била с теб в ресторанта, където е избухнала бомбата, че сме се измъкнали, ти си изчезнал и аз съм полудяла от притеснение.
— Просто ще изтъкнеш факта, че сме били заедно!
— Но по съвсем друга причина, която няма нищо общо с твоята работа, а за нея аз не знам нищо, защото не те познавам от толкова отдавна.
— И каква е тази причина?
— Срещнали сме се онзи ден, изпитали сме силно влечение един към друг и очевидно сме в началото на връзка.
— Това е най-приятното нещо, което си казвала досега.
— Не го приемайте буквално, мосю Латъм; подчертавам, че това е само прикритие. Важното е, че след като предполагаме, че някой е проникнал в посолството, слухът ще се разпространи бързо.
— Мислиш ли, че парижката организация на неонацистите ще се хване?
— Има само две възможности. Ако не ми повярват, ще започнат да ме следят, като предполагат, че ти ще ме потърсиш и така ще могат да те хванат; ако пък се хванат, тогава няма да си губят времето с мен. И в двата случая съм готова да ти помагам с всички сили.