— Не ми трябва да се свързвам с него. Животът си е мой и аз ще вземам решения според обстоятелствата.
Латъм започна отначало — от изчезването на Хари в Хаусрук, Алпите, залавянето и бягството му от долината на Братството; разказа за изгубените папки от Вашингтон с данни за неизвестен френски генерал, за връзката с Жодел, самоубийството му в театъра и за сина му Жан-Пиер Вилие. В този момент Стенли Витковски рязко го прекъсна.
— Актьорът?
— Същият. Този глупак на своя глава направи разследване и се сдоби с информация, която може да се окаже ценна.
— Значи старецът наистина му е бил баща?
— Това е проверено и потвърдено. Жодел е участвал в Съпротивата, германците са го заловили и изпратили в концлагер, където е полудял — почти напълно полудял, по дяволите.
— Почти напълно? Какво означава това? Човек или е луд, или не е!
— Една част от него е действала разумно. Жодел е знаел кой е… какъв е бил преди… и за почти петдесет години не е направил нито един опит да се свърже със сина си.
— А някой опитал ли е да се свърже със самия него?
— Сметнали са го за мъртъв — както и хиляди други, които никога не са се завърнали.
— Той обаче не е бил мъртъв — замислено каза Витковски. — Само е бил умствено осакатен, а физически без съмнение е бил развалина.
— Казаха ми, че не приличал на себе си. И все пак не се е отказал да преследва генерала-предател, който е заповядал да екзекутират семейството му и чието име е изчезнало заедно с папките. Вилие потвърди това. Научил е, че този човек се намира в долината на Лоара, а в нея и около нея живеят близо четирийсет-петдесет пенсионирани генерали — най-често в скромни провинциални къщи или в по-големи имения, собственост на други хора. Това е информацията, която Вилие е открил — и номера на колата на някакъв тип, който го заплашил за това, че задава въпроси.
— Някаква информация относно генерала?
— Един от четирите, а може би и петте дузини в тази долина. Човек с генералски чин отпреди петдесет години сега би трябвало да е на възраст между деветдесет и пет и деветдесет и осем години, ако изобщо е още жив.
— Всъщност не е много вероятно — съгласи се полковникът. — Старите военни, особено тези, които са участвали в битки, рядко доживяват до осемдесет и една-две години — това сигурно се дължи на травмите от миналото, които продължават да ги измъчват. Преди няколко години Пентагонът направи проучване, подобно на проучванията за риска.
— Това е доста цинично.
— Но е необходимо. Тези стари момчета обикновено се усамотяват и тихо угасват, както е казал Биг Мак. Няма да ги откриеш, ако те не пожелаят да бъдат открити.
— Преувеличаваш, Стан.
— Размишлявам, по дяволите… Жодел е открил нещо, след това се е самоубил пред Вилие — сина си, на когото така и не се е представил, като крещял, че му е баща. Защо?
— Според мен — защото това, което е научил, е било прекалено важно, за да може да го понесе. Точно преди да налапа дулото и да се простреля в главата, той изкрещял, че се е провалил — и пред сина си, и пред жена си. Поражението му е било пълно.
— Четох във вестниците, че Вилие е отменил участието си в „Кориолан“, без да има друга конкретна причина освен че е бил разстроен от самоубийството на стареца. Статията беше доста неясна; всъщност звучеше така, сякаш Вилие е научил някои неща, за които не му се говори. Естествено, всички, както и аз, са се чудили дали Жодел казва истината. Никой не му повярва, защото майката на Вилие е била голяма звезда, а баща му — един от най-уважаваните актьори в трупата на „Комеди Франсез“, а и двамата са още живи. Разбира се, пресата не успя да се домогне до тях; предполага се, че са отпътували за някой малък частен остров в Средиземно море. Клюкарските колони в Париж са същото, което са за нас спортните рубрики.
— Всичко това прави от Вилие също такава мишена, каквато съм и аз. Разясних този факт на нашата подчинена госпожа Де Врийс.
— Това е лудост! Вилие трябва да бъде поставен под наблюдение, трябва да бъде вразумен!
— Помислих за това, Стенли. Нарекох Вилие глупак — след като направи това, той наистина е точно такъв — но не е чак толкова глупав. Не се съмнявам, че е готов да рискува живота си, доверявайки се само на актьорските си способности и умения. Но никога не бих повярвал, че е готов да рискува живота на жена си или на родителите си, като публично се превръща в мишена — повтарям: в мишена — за неонацистите.
— Не се ли опитваш да ми кажеш, че някой го е инструктирал?
— Не искам и да мисля за това, защото Моро от „Дьозием“ е последният служител, за когото знаем, че се е срещнал с Вилие преди съобщението, че свалят пиесата.