Хари се приближи до вратата и попита:
— Кой е?
— Един стар приятел, Жило — чу се отговорът от коридора.
„Дрозда!“ — помисли си Латъм и замръзна. Дрозда, за когото никой в ЦРУ не беше чувал. Хари поздрави странния неканен гост — миналата вечер беше прекалено изтощен, прекалено изхабен, за да мисли ясно, когато го бе посетил измамникът „от ЦРУ“.
— Само момент — каза той с по-силен глас, — току-що излизам от душа, целият съм мокър, ще си сложа хавлия.
Латъм изтича първо в банята, наплиска с вода косата и лицето си, после се втурна в спалнята, свали си ризата и панталона, събу обувките и чорапите и грабна хотелската хавлия от шкафа. Спря се за миг пред нощното шкафче и го погледна. Отвори горното чекмедже, измъкна оттам малкия автоматичен пистолет, който му бяха дали в посолството, и го мушна в джоба на хавлията. После се върна до вратата и я отвори.
— Вие бяхте Дрозда, ако правилно съм запомнил — каза той, докато мъжът с бледосиво лице и очила в стоманени рамки влизаше вътре.
— А — възкликна с приятна усмивка посетителят, — това беше една безобидна лъжа.
— Лъжа? Какво искате да кажете? Защо?
— От Вашингтон ми казаха, че сигурно си много уморен и по-скоро си извън играта. Затова реших да се скрия, в случай че се престараеш и намериш за необходимо да звъннеш по телефона. Във Вашингтон не искат на този етап да се разчува за моето участие. По-късно, разбира се, ще го оповестят, но не сега.
— Значи вие не сте Дрозда…
— Знаех, че ако използвам кодовото ти име Жило, ще ме пуснеш да вляза — прекъсна го непознатият. — Може ли да седна? Ще ти отнема само няколко минути.
— Разбира се — объркан отвърна Хари, като безизразно посочи кушетката и няколко стола. Посетителят седна в средата на кушетката, а Латъм се настани в креслото точно срещу него. Между тях се намираше масичката за кафе.
— Защо във Вашингтон не искат да се разчува за вашето присъствие… участие?
— Сега определено си по-съобразителен отколкото снощи — забеляза непознатият. Тонът му продължаваше да бъде много учтив. — Не беше травматизиран, но Бог ми е свидетел, че със сигурност не беше на себе си.
— Бях доста уморен…
— Уморен? — посетителят едновременно повиши тон и вдигна вежди. — Скъпи приятелю, ти направо припадна, докато си говорехме. Трябваше да те хвана за рамото, за да не паднеш. Не помниш ли — казах ти, че ще се върна, след като си починеш!
— Да, спомням си го смътно, но моля ви, отговорете ми на въпроса, и тъй като стана дума за това, покажете ми някакъв документ за самоличност. Защо му трябва на Вашингтон да се прави на призрак? Мисля, че би трябвало да е точно обратното.
— Много просто: защото не знаем кой е сигурен и кой не е — човекът извади първо джобния си часовник и го сложи на масата, след това — черен найлонов калъф за документи. Не го отвори, а направо го подаде на Латъм през масичката.
— Следя времето, за да не те преуморя. Пак по заповед.
Хари опипваше калъфа — беше му трудно да го отвори.
— Къде е копчето? — попита той.
Гостът му протегна напред часовника и натисна бутона.
— Не мога да намеря… — Латъм млъкна.
Погледът му постепенно се разфокусира, зениците се свиха. Той започна да примигва — кратко, но често, после лицето му се отпусна, напрежението в мускулите изчезна.
— Здравей, Алекс — рязко изрече гостът. — Тук е твоят стар касапин Герхард. Как си, приятелю?
— Екстра, доктор Точен Мерник. Радвам се да те чуя отново.
— Тази вечер телефонната връзка е по-добра, нали?
— Телефонната връзка?… Като че ли да.
— Всичко добре ли мина днес в посолството?
— Не, по дяволите! Тези идиоти непрекъснато ми задаваха въпроси, на които те, а не аз трябва да намерят отговор!
— Да, разбирам. Хората от другия ти бизнес — онзи, за който не бива никога да споменаваме — са предпазливи във всичко, нали?