— Да, да. Ще се успокоя, защото, скъпа моя, безценна моя Карин, наистина не си права. Брат ми ще ти го каже, Герхард Крьогер ще ти го каже — аз съм Алекс Ласитър, бях Алекс Ласитър!
— Герхард Крьогер? — озадачено попита Де Врийс. — Кой е Герхард Крьогер?
— Проклет нацист… и блестящ лекар.
— След петнайсет-двайсет минути ще бъдем в страноприемницата, където ни чака брат ти… Нека си поговорим за миналите времена в Амстердам, стари приятелю. Спомняш ли си онази вечер, когато Фреди се прибра доста пийнал и настоя да играем на онази ваша американска игра — „Монополи“?
— Мили Боже, да! Хвърли шепа диаманти и каза, че трябва да ги използваме вместо банкноти.
— Ами онзи път, когато двамата с теб пихме вино и слушахме Моцарт почти до зори…
— С мен? — извика Латъм, преглътна брендито и се засмя. Погледът му обаче не светна, а остана мрачен и втренчен. — Фреди излезе от спалнята и набързо ни разясни, че предпочита Елвис Пресли. Замерихме го с възглавници.
— Ами онази сутрин в кафенето на „Херенграхт“, когато двамата с теб казахме на Фреди, че не може да скочи в канала и оттам да протестира срещу замърсяването?
— Щеше да го направи, скъпа моя… безценна моя Карин. Кълна се.
Останалото време премина в безобидни закачки. Накрая Де Врийс направи завой към покрития с чакъл паркинг край запустяла селска страноприемница — селска, но почти в града — обградена от избуяли ниви, изолирана и не особено привлекателна. Срещата между двамата братя бе също толкова емоционална — по-емоционална от страна на Дру. Хари бе особеният. На повърхността бликаше въодушевление, но отвътре вееше хладина. Това беше неочаквано и неестествено.
— Хей, братле, как го направи? — възкликна Дру, когато и тримата седнаха в сепарето. Де Врийс седеше до Хари. — Имам си легендарен брат!
— Александър Ласитър беше личност. Само така можеше да се постигне това.
— Е, със сигурност ти е провървяло — поне дотам, че си проникнал сред тях.
— Говориш за това, което ти е казала Карин?
— Ами да…
— Не е вярно. Изобщо не е вярно!
— Хари, казах ти, че може и да съм сгрешила.
— Сгрешила си.
— Добре, Хари, добре — Дру вдигна ръце. — Значи тя не е права, така са й казали.
— Идиотски източници, нелегитимни — няма потвърждение.
— На твоя страна сме, братле, знаеш го.
По-малкият брат погледна Де Врийс. Изражението на лицето му бе въпросително и тревожно.
— Александър Ласитър беше истински — натъртено каза Хари и започна да примигва. Вдигна лявата си ръка към слепоочието и го заразтрива с кръгови движения. — Питай Герхард Крьогер. Той ще ти каже.
— Кой е…
— Няма значение — намеси се Карин и кимна. — Много добър лекар, както брат ти ми обясни.
— А на мен, братле? Кой е този Крьогер?
— Наистина би желал да знаеш, нали?
— Тайна ли е, Хари?
— Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам.
— За Бога, какво говориш, по дяволите? Ти си Ласитър, Хари Латъм е Ласитър. Стига глупости, Хари.
— Боли, о, Господи, боли! Нещо ми става.
— Какво, скъпи Хари?
— „Скъпи Хари“ ли? Знаеш ли колко много означава това за мен? Имаш ли изобщо представа колко много те обичам, как те обожавам, Карин?
— И аз те обожавам, Хари — каза Де Врийс и изведнъж забеляза, че Хари плаче. Той падна на гърдите й. — Знаеш това.
— Обичам те толкова много, толкова много! — продължи Хари почти в истерия, като хълцаше, а Карин го люлееше в скута си. — Но толкова ме боли…
— О, Боже — тихо каза Дру, който наблюдаваше потресаващата гледка през масата.
— Трябва да потърсим лекар — шепнешком каза Карин. — Започна се още в колата.
— Права си, по дяволите — съгласи се Дру. — Психиатър. Прекалено дълго е бил в нелегалност. Господи!
— Обади се в посолството, нека изпратят линейка. Аз ще остана при него.
Дру излезе от сепарето точно в момента, в който двама души с пистолети нахълтаха в заведението с чорапи на главите. Мишената и жертвата бяха очевидни.
— Залегнете! — изкрещя той, измъкна пистолета от кобура си и стреля, преди още убийците да бяха свикнали с полумрака вътре. Тъкмо изнесе навън първия и се приведе зад бара, когато вторият притича с бърз автоматен откос. Дру се изправи, натисна няколко пъти спусъка и изпразни пълнителя. Вторият убиец се строполи, а малкото новопоявили се клиенти истерично побягнаха навън. Латъм изскочи от ненужното вече прикритие. Карин де Врийс лежеше на пода; лявата й ръка продължаваше да стиска ръката на брат му. Бе се опитала да го измъкне. Беше жива — от дясната й ръка течеше кръв, но беше жива! Хари Латъм бе мъртъв, черепът му беше строшен. Ужасна маса от кръв и бяла тъкан — останки от мозъка му — се беше пръснала извън черепа му. Ужасен, с широко отворена уста, Дру стисна очи, после се насили да ги отвори. Претърси джобовете на брат си, извади кредитната карта и другите документи, които удостоверяваха самоличността му. Защо? Не беше наясно, просто знаеше, че трябва да го направи.