— Господи, извинявай! Разбира се, сега си спомних! Извинявай.
— Няма нужда да се извиняваш, Лари, ти си зает човек.
— А ти как си?
— Построих още четири писти и може да се каже, че живея доста добре. А броят на туристите в планините през лятото се увеличава по-бързо, отколкото ние успяваме да построим нови пътища. Онези от Изтока питат само защо нямаме румсървис в гората.
— Това е добре, Родж!
— Лари — каза Роджър Брукс. Тонът му беше станал по-сериозен. — Причината, поради която ти се обаждам, вероятно е тази, че бяхме съученици и че ръководих кампанията ти.
— Не разбирам.
— И аз не разбирам, но почувствах, че трябва да ти се обадя, въпреки че се заклех да не го правя. Честно казано, не ми хареса онзи кучи син. Говореше тихо, сякаш ми е най-добрият приятел и ми доверява тайните на гробницата на Тутанкамон. Непрекъснато повтаряше, че било за твое добро.
— Кой?
— Някакъв агент от ФБР. Накарах го да си покаже картата — легитимна беше. Още малко и щях да го изхвърля, да го вземат дяволите. После си помислих, че е по-добре да разбера какъв е проблемът и да ти го съобщя, ако е възможно.
— За какво ставаше дума, Роджър?
— За глупости. Нали знаеш как те клеветят разни журналисти — точно както едно време старият Бари Джи в Аризона: смахнат бил на тема ядрени опити и щял да ни гръмне като едното нищо, бил диктатор и тям подобни.
— Да, спомням си. Той го понесе с достойнство — това ще направя и аз. Какво искаше онзи от Бюрото?
— Искаше да знае дали някога съм те чувал да изказваш симпатии към… ще трябва да го преглътнеш. Към „фашистките каузи“. Може да си казвал веднъж-дваж, че нацистка Германия има известни оправдания за това, което е извършила и което е довело до войната… Казвам ти, Лари, направо кипнах, но запазих самообладание и му казах, че е сгрешил. Изтъкнах факта, че си бил награден в Корея и знаеш ли какво ми отговори това копеле?
— Не знам, Роджър. Какво ти отговори?
— Каза, и то доста лукаво: „Но тогава беше срещу комунистите, нали?“. Мамка му, Лари, опитваше се да докаже неща, които не са верни!
— Комунистите са били анатема за нацистка Германия — това ли искаше да каже?
— Да, по дяволите! А по онова време хлапето е било прекалено малко, за да знае къде е Корея, но така гладко приказваше… Исусе, много беше упорит, а пък говореше като ангел-хранител — самата невинност, с едни благи думи…
— Използват най-добрите си хора — тихо каза Руут, загледан в бюрото си. — Как свърши разговорът?
— Ужасно, чакай да ти разправям. Той обясни, че поверителната му информация сигурно е погрешна, много погрешна, и че разследването приключва дотук.
— Което означава, че това е само началото.
Лорънс Руут взе един молив и го пречупи с лявата си ръка.
— Благодаря ти, Брукси, не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.
— Какво става, Лари?
— Не знам, наистина не знам. Но щом разбера, ще ти се обадя.
Франклин Уогнър, водещ новините на Ем Би Си — най-гледаната вечерна емисия новини в страната — седеше в гримьорната си и поправяше текста, който трябваше да чете след четирийсет и пет минути пред камерите. На вратата се почука и той спокойно извика:
— Влез!
— Здравей, господин Откровен — каза Еманюил Чернов, главен продуцент на новинарската мрежа, след като влезе и затвори вратата. Отиде до един стол и седна. — Пак ли имаш проблеми с текста? Не обичам да се повтарям, но мисля, че е много късно да го променяш.
— И аз ще се повторя: нямаше да има нужда от всичко това, ако беше наел журналисти, които да пишат правилно думата „журналист“ и да знаят някои основни правила.
— Вие, буквоядци, които всъщност отдавна сте избягали от буквите и сега имате вили в Хамптънс с басейни, винаги се оплаквате.
— Веднъж съм бил в Хамптънс, Мани — каза посивелият хубавец Уогнър, като продължаваше да редактира текста. — И ще ти кажа защо не искам повече да ходя там. Искаш ли да знаеш?
— Разбира се, че искам.
— Плажовете са пълни с хора и от двата пола — много слаби и много дебели — които се разхождат по пясъка с коректури под мишница, за да покажат, че са писатели. А вечер се събират в кафенетата на свещи, за да обсъждат писанията си, които не стават за печат, и ласкаят егото си, като ругаят издателите.
— Силно казано, Франк.
— Бих казал, че е много точно, по дяволите. Израсъл съм във ферма край Ванкувър, където ветровете от Тихия океан понякога довличаха пясък и тогава посевите не никнеха.
— Как се сети за това?
— Не знам, но не понасям писатели и хора от телевизията, които позволяват пясъкът да им затрупа думите… Ето, свърших. Ако няма извънредни новини, предаването ще бъде сравнително грамотно.