„Сякаш беше вчера“ — мислеше Клар Оджилви, докато караше по черните пътища към дома си. И в най-тежките си кошмари не бе сънувал, че ще дойде ден като днешния. Знаеше, че никога не е бил любимец на така наречения военно-индустриален комплекс, но това надхвърляше всичко.
Накратко, бяха му лепнали етикета „потенциален враг на родината“ — таен поддръжник на разрастващото се фашистко, нацистко движение в Германия!
Бе отишъл в Ню Йорк да се срещне със своя адвокат и близък приятел Джон Сакс, който му беше съобщил по телефона, че случаят е спешен.
— Снабдявал ли си с електронна апаратура, включително и със сателитни предаватели, германска фирма на име „Оберфелд“?
— Да, имаше нещо такова. С разрешение на Федералната комисия по търговията, момчетата, които отговарят за експорта и Държавния департамент. Не беше необходим договор за покупко-продажба.
— Знаеш ли кои са „Оберфелд“, Клар?
— Знам само, че си плащаха вноските навреме. Вече ти казах, че имаха разрешение.
— Никога ли не си проучвал, да речем, индустриалната им база, целите на бизнеса им?
— Разбирахме желанието им да разширят дейността си с помощта на електронна техника, разгледахме спецификациите им. Останалото беше работа на Вашингтонския контрол по експорта.
— Разбира се; и тук сме се издънили.
— За какво говориш, Джон?
— Те са нацисти, Клар. Ново поколение нацисти.
— Откъде, по дяволите, можехме да знаем ние, след като Вашингтон не го е знаел?
— Естествено, това ще ни послужи като защита.
— Защита — срещу какво?
— Някой може да реши, че ти си знаел това, което Вашингтон не е знаел. Че по собствена воля — понеже си знаел — си снабдявал шайка нацистки революционери с най-модерно технологично оборудване.
— Това е лудост!
— Може да ни се наложи да го докажем.
— Но защо, за Бога?
— Защото си в някакъв списък, Клар, така ми казаха. Освен това не всички те обичат. Честно казано, на твое място бих се отървал от този „Дюзенберг“.
— Какво? Та това е класика!
— Германска кола е.
— Германска, дрън-дрън! „Дюзенберг“ е американска кола, произвеждана основно във Вирджиния!
— Да, но с това име… нали разбираш.
— Не, нищичко не разбирам!
Кларънс „Клар“ Оджилви подкара колата към гаража, като се чудеше какво да каже на жена си.
Възрастен мъж с бръсната глава и очила с дебели стъкла в рамки от черупка на костенурка, през които очите му изглеждаха много големи, стоеше на трийсет фута разстояние от редицата пътници, които потвърждаваха пътуването си до Щутгарт, Германия, с полет 7000 на „Луфтханза“. След като всеки покажеше паспорта и самолетния си билет, настъпваше единствената пауза в процедурата: чиновниците проверяваха паспортите на невидим компютърен екран от лявата страна на бариерата. Гологлавият мъж бе минал проверката, бордовата карта беше в джоба му. Той нервно гледаше към жена с прошарена коса, която се бе приближила до чиновника и представяше документите си. След миг се чу въздишка на облекчение. Жена му мина отвъд бариерата. Срещнаха се три минути по-късно пред един от щандовете за вестници — двамата разглеждаха изложените списания и всеки се правеше, че не обръща внимание на другия. Шепнеха си.
— Свърши се — каза мъжът на немски. — След двайсет минути ще бъдем в самолета. Ще мина с последните, а ти — с първите.
— Не си ли твърде предпазлив, Руди? Паспортите и снимките ни създават представата за двама души, коренно различни от нас — ако изобщо някой се заинтересува от това.
— В такива ситуации предпочитам да бъда излишно предпазлив, отколкото безразличен. На сутринта в лабораторията ще забележат, че ме няма — а може и вече да са забелязали, ако някой от колегите е опитал да се свърже с мен. Оптичните влакна, които приемат международни сателитни излъчвания независимо от честотите им, се усъвършенстват със светкавична бързина.
— Нали знаеш, че не те разбирам, като говориш така.
— Аз не говоря, скъпа моя — това е сложно, солидно изследване. Работим на смени двайсет и четири часа в денонощието и всеки момент на някой от колегите може да му хрумне да провери изследването в компютрите ни.
— Тогава ги остави да го направят, скъпи.
— Нищо не разбираш от наука! Заразил съм с вирус цялата система, а софтуерът е у мен.
— Знаеш ли, с гола глава си много по-непривлекателен, отколкото с дългата си чуплива бяла коса, Руди. А ако аз си позволя някога да ходя с толкова побеляла коса, ще ти простя, ако си намериш любовница.
— Освен това скъпата ми млада съпруга е невъзможна!