— Ах, защо трябва да правим всички тези глупости?
— Колко пъти трябва да ти повтарям! Братството — за нас съществува единствено Братството!
— Политиката е страшно отегчителна.
— Ще се срещнем в Щутгарт. Между другото, купих ти диамантеното колие, което си хареса в „Тифани“.
— Колко си миличък! Всички жени в Мюнхен ще ми завиждат!
— Във Ваклабрук, скъпа. В Мюнхен ще ходим само през почивните дни.
— Уф, каква досада!
Арнълд Аргоси, радио и телевизионен импресарио на истеричното ултраконсервативно крило на американската политическа мисъл, седеше в неудобен стол до масата в студиото и стискаше в ръка огромните си очила. Той сложи слушалките и погледна над панела от затъмнено стъкло, зад който се намираха продуцентът му и разни хора от техническия персонал, които правеха така, че познатият висок дрезгав глас се чуваше из цялата страна по различно време. Той рядко попадаше в най-слушаното време, защото още от началото колебливият брой на слушателите му бе започнал да спада, тъй като вероятно се бяха обидили от свирепите му атаки срещу всеки и всичко, което смяташе за либерално, без да предлага каквито и да било подходящи алтернативи на програмите, които нападаше. Постепенният спад на рейтинга му ни най-малко не понижаваше неговото самочувствие. Вместо това Аргоси предлагаше на все по-малобройната си публика яростни атаки срещу комунистите, „феминистките-фашистки“, „убийците на ембриони“, „бездомните консуматори на държавни пари“ и цял набор етикети, които биха стреснали „търпеливото стабилно мнозинство“ в най-широк мащаб, което вече бе започнало да си задава въпроси относно неговите изобличителни речи.
— Червената лампичка светна. В ефир си.
— Здравей, Америка! Здравейте, достойни синове и дъщери на гигантите, създали нация върху земята на диваците и опитомила тази земя, вие — кръв от тяхната кръв! Говори Ей Ей; този следобед искам да чуя и вас! Честни, трудолюбиви жители на тази велика страна, опетнена и опозорена от секс-маниаци, които се подиграват с религията и рушат морала; от подмазвачи, които държат в ръцете си правителството и прахосват вашите пари! Чуйте последната новина, приятели! Конгресът утвърди законопроект, според който данъците, които плащате, ще се изразходват за задължително сексуално образование специално за чернокожите младежи! Можете ли да повярвате? Нашите честно спечелени пари ще се пилеят за подобно нещо, нашите долари ще се харчат за минимум един милион презервативи дневно, които да задържат капката… не, не мога да кажа такова нещо, това е програма за семейството… на безродните издънки на мързеливците! Ние проповядваме морала на нашия Бог; не се поддаваме на долните дивашки изкушения на Луцифер, архангела на Ада… Какъв е изходът от това безразсъдно положение? Толкова е ясно — чувам ви как крещите в отговор. Стерилизация, приятели! Яростно отрицание на размножаването чрез похот, защото похотта няма нищо общо с брачната любов. Похотта е инстинктът на животните, които не подбират; никакво сексуално образование не може да бъде лек за нея, а може само да допринесе за нейното процъфтяване! Сега и вие, и аз разбираме за какво говорим, нали? О, да! Дочувам хора на либералите, които крещят „Расизъм!“ Но вие ще попитате, приятели мои, расизъм ли е да се провеждат програми, които несъмнено могат само да бъдат от полза за хората, чието безразборно полово влечение ги тласка към дъното? Аз мисля, че не е расизъм. А вие как мислите?
— Ей, здрасти! — обади се първият слушател. — Немам нищо против никого, ама на бас се хващам, че ако платим на всеки черен, дето живее от социални помощи, по двайсет и пет бона да си иде обратно в Африка и да си основе племе, ще си идат за отрицателно време. Чак съм го изчислил. По-евтино ще ни излезе, нал’тъй?
— Не можем да плащаме, за да предизвикаме миграция, сър, това е противоконституционно. Но с две думи, тъй е! Следващият, моля!
— Обаждам се от Ню Йорк, Ей Ей, от долен Уест Сайд. Да ти кажа, целият блок вони на гадни кубински манджи, пък и вече не мога да разчитам надписите по магазините. Не можем ли да се отървем от хората на Кастро и да ги изпратим обратно, дето им е мястото?
— Не можем да гледаме с леко око на етническите конфликти, сър, но като подминем неудачния епитет, който прикачихте към цялата тази националност, наистина имате причини за негодувание. Пишете на вашите сенатори и конгресмени и ги попитайте защо още не са изпратили елитен отряд да застреля този комунистически диктатор. Какво друго бихме могли да направим?
— Точно така, Ей Ей. Тия сенатори и конгресмени трябва да слушат какво им казваме, нали?