Витковски приближи цигарата към дясното му око. В него падна пепел.
— Да видим сега как ще се чувстваш, Вермахт. Започваме!
— Найн! Найн! Ще ви кажа каквото поискате, но не правете това!
След малко полковникът говореше, а неонацистът държеше буца лед върху лявото си око.
— Сега знаеш на какво съм способен, Херман, или както там се казваш. Мога да правя същото, което вие, копелета, правехте преди петдесет години, когато баба ми и дядо ми изчезнаха в Аушвиц. Що се отнася до мен, мога и да те сложа на онези възглавници и не само да ти изгоря очите, но и да ти отрежа топките. После ще те пусна на свобода и ще погледам как вървиш по улиците!
— Спокойно, Стан — каза Латъм и стисна рамото на Витковски.
— Не ми казвай какво да правя спокойно, младежо! Баба ми и дядо ми укриваха евреи и затова ги изпратиха в газова камера!
— Добре, добре, но сега имаме нужда от информация.
— Да, добре… — полковникът пое дълбоко въздух и тихо каза: — Прекалих… но знаеш как ги мразя тези копелета.
— Имам добра идея, Стенли. Те убиха брат ми. Да го подложим на разпит.
— Добре. Кой си, откъде идваш и за кого работиш.
— За съм военнопленник и не съм задължен…
Витковски удари нациста по устата с опакото на свободната си ръка. Ударът беше силен.
— Да, наистина се води война, глупако, но необявена, и ти нямаш никакви права, освен това да правиш каквото аз ти заповядам, по дяволите! И мога да те уверя, че не те очаква нищо приятно — полковникът погледна Латъм. — Ей там, на бюрото, има един стар байонет. Използвам го за отваряне на пликове. Бъди послушен и ми го донеси, нали ще можеш? Ще видим как реже гърла — сигурно знаеш, че за това е направен.
Дру отиде до бюрото и донесе ножа с извита дръжка, докато Витковски опипваше гръкляна на „куриера“.
— Заповядайте, докторе.
— Странно, че казваш тъкмо това — каза доста по-възрастният ветеран от G-2. — Вчера си мислех за мама. Тя цял живот бе мечтала да стана лекар, по-точно хирург. Хрумнеше ли й нещо, повтаряше го по сто пъти. „Имаш големи силни ръце, Сташу. Стани лекар и прави операции. Добри пари се печелят“… Да видим сега дали мога да правя такива неща — полковникът заби пръста си в меката плът точно над гръдната кост на германеца. — Мисля, че е добре да започна оттук — продължи той и насочи острието надолу. — Прилича на желе — нали знаеш колко лесно се размазва с лъжица. По дяволите, трябваше да имам ремък за ножа, но, повярвай ми, това е истински нож. Добре, хайде да направим първия разрез — харесва ли ти как звучи, а? Разрез…
— Найн! — извика съпротивляващият се пленник, когато струйка кръв се стече по врата му. — Какво искате от мен? Нищо не знам. Правя само това, което ми заповядат!
— Кой ти заповядва?
— Не знам! Обаждат ми се по телефона — мъжки глас, понякога женски. Използваме кодови номера и аз трябва да им се подчинявам.
— Не е достатъчно, измет такава…
— Истината казва, Стан — бързо се намеси Латъм и накара Витковски да спре с рязането. — Онзи ден шофьорът ми каза същото, буквално дума по дума.
— Какво ти заповядаха да направиш тази вечер? — полковникът притисна ножа към гръкляна, а нацистът извика. — Питам за тази вечер! — изрева Витковски.
— Да го убия, да, да убия предателя, но да се погрижа за трупа, като го отнеса по-надалеч и го изгоря.
— Да го изгориш? — прекъсна го Дру.
— Да, и да отрежа главата и също да я изгоря, но на друго място, далеч от тялото.
— Далеч от тялото… — Дру се взираше в треперещия, обезумял от ужас неонацист.
— Кълна се, това е всичко, което знам!
— Нима? — изкрещя полковникът. Кръвта потече по-силно. — Разпитвал съм стотици като теб, сополанко, и знам. По очите ти личи, че има нещо, което не си ни казал, не си!… Да убиеш някого е лесно, но останалото е много по-трудно и може би много по-опасно — да разнасяш трупа, да му режеш главата и да гориш всичко това. Дори за вас е малко странно, психопати такива! Какво не си ни казал? Говори, иначе ще издъхнеш!
— Найн, моля ви! Той скоро ще умре, но не бива да умира сред враговете ни! Първо трябва да го намерим!
— Ще умре ли?
— Да, нищо не може да се направи. Доколкото знам, остават му три-четири дни, не повече. Трябва да го заловим тази вечер, да го убием, преди да е съмнало, и да го скрием далеч, където няма да го открият.
Латъм се отдалечи от кушетката полузамаян. Опитваше се да проумее загадката, поставена от нацисткия терорист. Всичко изглеждаше безсмислено освен един очевиден, неоспорим факт.