Изказваме нашето голямо съжаление по повод това, че известни антики, собственост на Кралското семейство…
Внезапно Моуздейл скочи от креслото, загаси телевизора и грабна телефона от масичката в стил „Кралица Ана“ до стената. Трескаво набра номера.
— Какво става, по дяволите? — кресна съветникът на министъра на външните работи.
— Имаш още време, Руте — обади се женски глас отсреща. — Мислехме да ти се обадим рано сутринта и да ти предложим да не ходиш в министерството. Още не са стигнали до твоята секция, но това може да стане всеки момент. Имаш резервация в „Бритиш Еър“ за Мюнхен за утре по обяд. Билетът е на твое име. Всичко е уредено.
— Не ми харесва кой знае колко. Искам да се измъкна още тази вечер!
— Моля те, успокой се, ще проверя в компютрите.
Последвалото мълчание измъчи Моуздейл. Накрая гласът отново се обади:
— В двайсет и три и трийсет има полет на „Луфтханза“ за Берлин. Ще успееш ли?
— Разбира се, по дяволите! Ще успея.
Оливър Моуздейл затвори телефона, отиде в коридора, застана пред стълбището и се провикна:
— Ангелче, приготви ми багажа! Сложи само един комплект бельо, както обикновено. Бързо!
Голото „ангелче“ се появи на най-горното стъпало.
— Къде отиваш, любов моя? Тъкмо щях да си обличам нощницата, дето най-много обичаш да ми я сваляш. И после да ни бъде хубаво като в рая, нали така, Оли?
— Млъкни и прави каквото ти казвам! Трябва да се обадя на едно място. Като свърша, очаквам куфарът ми да е свален тук, долу!
Моуздейл изтича обратно до масичката с телефона, вдигна слушалката и също така нервно набра номера.
— Тръгвам — каза той. Отсреща в отговор се чу само сумтене.
— Индикаторът на телефона ми сочи, че се обаждат от дома на Руте с кодово име Ключ. Ти ли си това?
— Много добре знаеш, че съм аз, по дяволите! Погрижи се за нещата ми тук в Лондон.
— Вече го сторих, Ключ. Къщата е обявена за продажба и щом се продаде, ще ти изпратя парите с телеграфен запис в Берн.
— Сигурно ще вземеш половината…
— Най-малко половината, хер Руте — прекъсна го гласът по телефона. — Мисля, че е съвсем правилно. Колко хиляди съм прехвърлил в Цюрих с цената на собствени рискове?
— Но ти си от нашите!
— О, не, грешиш. Аз съм обикновен адвокат, който прави услуги на лоши хора, които дори може да са предатели на Короната. Откъде да знам?
— Ти си един жалък лихвар!
— Отново грешиш, Ключ. Аз съм експедитор — без значение колко ми струва това. Честно казано, ще имаш късмет, ако получиш и десет лири за тази къща. Всъщност не си ми особено симпатичен, сигурно разбираш.
— Години наред си работил за мен — за нас! Как можеш да говориш така?
— Не мога да ти опиша колко ми е лесно. Сбогом, Ключ; за твое сведение, единственото, което ще остане между нас, ще бъде доверието между адвокат и клиент. Разбираш ли, това е силното ми място.
Адвокатът-англичанин затвори, а Моуздейл огледа просторната всекидневна. Обзе го безпокойство при мисълта, че ще трябва да се прости с толкова спомени от живота си. След това се изправи, изпъна се и си припомни думите, които баща му извика от най-горното стъпало, когато обявиха войната: „Ще се бием за Англия, но ще пощадим хер Хитлер! Той е по-скоро на прав, отколкото на погрешен път! Низшите раси покваряват нашите нации. Ще победим във временния конфликт, ще създадем Обединена Европа и ще го направим фактически канцлер на континента!“
Младата жена, която Моуздейл бе нарекъл „ангелче“, облечена по възможно най-подходящия начин (или неподходящия, зависи от гледната точка) — в късата си нощничка — смъкна куфара надолу по стълбите.
— Хей, любов моя, какво става тука?
— Може би ще изпратя някого по-късно да те вземе, но точно сега трябва да тръгвам.
— По-късно ли? Какво говориш, Оли?
— Няма време за обяснения. Бързам да хвана самолета.
— Ами аз? Кога се връщаш?
— Няма да е много скоро.
— Много разбрано, няма що! Ами аз какво да правя?
— Ще останеш тук, докато не дойде някой да те изхвърли.
— Да ме изхвърли?
— Нали чу какво ти казах!
Моуздейл грабна куфара, бързо тръгна към входната врата, отвори я и замръзна в учудване от това, което видя. Лондонската мъгла се бе превърнала в порой; двама души в дъждобрани стояха на тухлените стълби пред къщата му. Зад тях на улицата беше спрял черен микробус, на чийто покрив стърчеше антена.
— Със съгласието на властите телефонът ви се подслушва, сър — каза единият. — Мисля, че е най-добре да дойдете с нас.
— Оли! — провикна се от коридора оскъдно облечената икономка. — Няма ли да ме запознаеш с приятелите си?