Апашите го уважаваха, ала не го обичаха, отнасяха се към него с подозрение. Любовта към четенето и изобщо грамотността ги отвращаваха. Натурата на Ребров бе сложна за другарите му, а следователно непонятна и будеща тревога. Навикът му кратко, ясно и логично да излага мислите си ги дразнеше, караше ги да подозират у него нещо чуждо.
Сред апашите е прието да подкрепят младите си последователи, да ги подхранват и край всеки „голям“ апаш се навъртаха и изхранваха много апашорчета.
Ребров издигна друг принцип на поведение:
— Ако си истински апаш — казваше той на хлапака, — научи се сам да си намериш, аз няма да те хрантутя, по-добре да дам яденето на някой балък.
И макар на поредното „съдилище“, на което се обсъждаше новата „ерес“, Ребров да успя да докаже правотата си и решението на „съдът на честта“ да беше в негова полза, поведението му, което се отклоняваше от апашките традиции, не срещна одобрение.
Вторият беше Генка Черкасов, бръснарят на едно от лагерните отделения. Генка беше истински почитател на книгите, готов да чете всичко, което му попадне, да чете денем и нощем. „По целия път съм все така“ (т.е. през целия си живот) — обясняваше той. Генка беше погромаджия, „домошар“ — сиреч, специалист по обири на жилища.
— Всички гледат да задигнат някакви „парцали“ (дрехи) — разправяше той шумно и гордо. — А аз — книги. Другарите ми до един ми се присмиваха. Веднъж обрах една библиотека. Извозвах книгите с камион — Бога ми, не лъжа.
Повече, отколкото за успешен грабеж, Генка мечтаеше за кариерата на затворнически „романист“, разказвач, обичаше при всеки удобен случай да разказва разните му там „Князе Вяземски“ и „Валета купи“ — класиката на устната затворническа литература. Всеки път Генка молеше да му бъдат посочени недостатъците на неговите изпълнения, мечтаеше да разказва „на различни гласове“.
Ето двамата души от престъпния свят, за които книгите бяха нещо важно и нужно.
Останалата маса от апашите признаваше само „романите“, те напълно ги задоволяваха.
Забелязваше се само, че не всички харесваха криминалетата, а би трябвало това да е любимото четиво на апашите. Но един хубав исторически „роман“ или някоя любовна драма се изслушваше с много по-голямо внимание. „Ами че ние всичко това го знаем — казваше Серьожа Ушаков, крадец по влаковете, — всичко това е наше ежедневие. Стражари и апаши — омръзна ни вече. Сякаш нищо друго не ни интересува.“
Освен „романите“ и затворническите романси имаше и филми.
Всички апаши са предани почитатели на киното — това е единственият вид изкуство, с което те се срещат „лице в лице“ — и при това гледат не по-малко, а дори повече от „средния“ градски жител.
Тук явно се предпочитат криминалните филми, при това вносни. Кинокомедията привлича апашите само в грубата си форма, където е смешно действието. Остроумният диалог не е за апашите.
Освен филмите имаше и нещо като степ.
Има и още нещо, което подхранва естетическите чувства на апашите. Този вид „обмяна на опит“ в затвора са разказите за „подвизите“ — разкази на затворническите нарове, в очакване на следствието или на изпращането по етапен ред.
Тези разкази, „обмяната на опит“, заемат огромно място в живота на апаша. Това съвсем не е празно губене на време. Това е равносметка, обучение, възпитание. Всеки апаш споделя с другарите си подробностите от своя живот, своите похождения и приключения. За тези разкази (които само отчасти имат характер на проверка, на проучване на непознатия апаш) отива по-голямата част от времето в затвора, пък и в лагера също.
Това е като представяне, „с кого си обикалял“ (онези, „с които си обикалял жилищата“, заедно с които от известните на целия престъпен свят апаши си „работил“).
„Какви «хора» те познават?“ След този въпрос обикновено се прави подробно изложение на собствените подвизи. Това е „юридически“ задължително — по разказа апашите могат да преценят непознатия доста точно и знаят къде трябва да посмалят, а кое да приемат за несъмнена истина.
Апашките подвизи, винаги безкрайно преувеличени, разправяни в прослава на законите на престъпния свят и на апашкото поведение, са много опасни романтични примамки за младежта.
Всеки факт се рисува с такива съблазнителни, такива привлекателни краски (апашите никога не се скъпят), че хлапето-слушател, попаднало сред тях (да речем, за първа кражба), е увлечено, възхитено от героичното поведение на апаша. Този разказ е почти изцяло фантастика, измислица („Дори да те лъжат — вярвай!“).