Следващите четири часа бяха най-прекрасните в живота на двамата влюбени. Едуард и Джоан се забавляваха, смееха, любеха, напълно забравили за останалия свят и неясното бъдеще. Пиха вино от една чаша и ядоха от една купа. Бяха опиянени от щастие и любов.
Ала към полунощ мрачните сенки на настоящето отново надвиснаха над тях.
— Кога ще заминеш? — прошепна Джоан и се притисна към него.
Устните му нежно целунаха челото й.
— Може би след седмица.
— Едуард, няма да мога да го понеса — изхлипа тя.
Принцът я целуна и я прегърна.
— Не плачи, скъпа. Ще се върна с чест от тази война и ще заслужа рицарското си звание.
Девойката боязливо се усмихна. Знаеше, че мъжете на обичат сълзите.
— Студено ми е.
Едуард стана от леглото, наметна я с халата си и отиде да запали огъня в камината. Черният халат с извезания на него огнедишащ дракон на Уелс бе прекалено голям за нея и тя сякаш се загуби в нето.
— Всяка нощ ще препрочитам писмата ти — обеща му тя.
Младият мъж я взе в обятията си.
— Страхувам се, че няма да можеш, любов моя. Заради твоята и моята безопасност трябва да ги унищожиш.
— Не! — извика тя. — За мен те са частица от теб и не мога да се разделя с тях!
— Ще ги прочетем заедно за последен път и после ще ги изгорим. — Той попи с устни сълзите й и целувките му заглушиха риданията й.
Със задавен от сълзите глас Джоан започна да чете писмата. Целуваше всяко писмо и го подаваше на Едуард, за да го хвърли в пламъците. Двамата втренчено гледаха как листата се превръщат в пепел, и се чувстваха сякаш принасяха в жертва душите си.
Джоан зачете едно от последните му писма: „Целувам устните ти, целувам гърдите ти, но си запазвам всички останали целувки за мига…“ Ала преди да го дочете, той го грабна от ръцете й и го хвърли в огъня. После я повали на кожата, просната пред камината, смъкна черния халат и устните му се плъзнаха по изящното й тяло, целувайки всички любими места, за които бе писал в писмото.
Всеки следобед крал Едуард Ш и неговият маршал Уорик събираха членовете на Военния съвет, съставен от най-благородните и смели рицари на Англия. Присъстваха принцът на Уелс и синовете на Уорик. Граф Уорик предложи да удостоят с чин маршал френския рицар Годфри д’Аркур, защото никой в Англия не познаваше по-добре от него терена на бъдещите бойни действия.
От две години английски войски се сражаваха в различните части на Франция. Откакто Филипа Фландърска се омъжи за Едуард III, фламандците бяха съюзници на Англия. Английски войски постоянно пребиваваха в Брюге, Гент и Ипър и оттам извършваха чести набези до френската граница.
Брабант също беше съюзник на Англия, но между Фландрия и Брабант се намираше Турен — владение на Филип Валоа. Съюзниците на Англия настояваха пред Едуард III първо да нападне Турен, но той имаше резиденция в Бордо и кралското семейство прекарваше там голяма част от годината. Английската корона владееше богатите южни провинции Гаскон, Гайен и Поату, които образуваха огромната област Аквитания. Като резултат англо-норманите притежаваха обширни земи главно в Южна Франция, където винаги бе имало силни английски гарнизони, за да защитават замъците им от нахлуването на французите. Ала понастоящем голяма част от английските войски в гарнизоните бе избита и те отчаяно се нуждаеха от попълнения.
Крал Филип Валоа постави сина си Жан Нормандски20 начело на огромна армия, която заплашваше да нахлуе в южните провинции, които от два века се владееха от Англия.
На военния съвет на Едуард III не всички благородници бяха на едно и също мнение. Повечето от тях — особено тези, които владееха земи около Бордо — настояваха войските да дебаркират в Южна Франция. Друга част, които имаха интереси във Фландрия, начело със сър Уолтър Мани, убеждаваха краля, че не трябва да изоставя фламандските си съюзници. Всички се струпаха около картата, разстлана върху грамадната маса. На нея бяха разположени миниатюрни макети на войници и военни кораби.
Кралят се умори от дългия спор и ядно махна към граф Уорик.
— Къде ще дебаркираме — в Бордо или във Фландрия?
Когато прославеният воин заговори, всички млъкнаха.
— Нито на едното, нито на другото място! Пълна глупост е да преплуваме Бискайския залив с двадесетхилядна армия. Ако дебаркираме на нормандския бряг, Филип ще бъде принуден да раздели армията си на две половини, едната от които трябва да потегли на север, за да се бие с нас. Но преди да се приближи, ние ще окупираме голяма част от Северна Франция и ще съберем достатъчно голяма плячка, която да покрие разходите за кампанията. След това може да се съединим с фламандските войски и да увеличим числеността на нашата армия. Ако слуховете за многобройната армия на Филип са верни, ние лесно ще можем да се върнем в Англия през Дувърския проток.
20
Жан, крал на Франция (1350–1364), известен като Жан Добрия. В 1356 г. при Поатие търпи поражение от англичаните и е взет в плен. — Б.пр.