Уитмор изръмжа, без да каже дума.
— Нещо ново при теб, Чък?
— Нищо.
— Е, ще държим връзка.
Уитмор остана дълго време загледан в кожата върху писалището на бюрото си.
Преди половин час бе дал на Мъскин последните си нареждания: десет процента от исканата цена — 300000 долара — да бъдат платени на Грегъри при подписването за едномесечна опция върху ръкописа. Уитмор реши, че така „Бърн Хирш“ ще има време за допълнителни проверки, както и за да се изчака някакво евентуално обстоятелство, което би тласнало нещата в една или друга посока. Договорът предвиждаше, че след изтичането на трийсет дни „Бърн Хирш“ са свободни да се откажат от опцията, ако възникнат сериозни съмнения относно автентичността на ръкописа. Грегъри се задължаваше през това време да не го предлага другаде.
Дълбоко в себе си Уитмор се чувстваше нещастен. В миналото, докато „Бърн Хирш“ издаваше може би по една наистина печеливша книга годишно, всички бяха доволни. Политиката не влизаше в техния обсег, освен ако не ставаше дума за нещо напълно благоприлично или за древна история. А дневниците на другаря Лаврентий Павлович Берия, както изглежда, бяха твърде далеч и от едното, и от другото.
Самолетът на „Трансуърлд Еъруейз“, с който пътуваше Сай Мъскин, кацна на летище Коантрен в Женева в 10:20, в събота сутринта. Пиер Жадо от Федералната финансова полиция проследи кацането му от терасата за посрещачи и се насочи надолу към сектор „Пристигане“, където главният имиграционен инспектор му кимна с глава, когато неговият човек мина бариерата.
Мъскин излезе от самолета с бодра стъпка. Успял бе да разкара махмурлука си от предишната вечер с половин бутилка френско шампанско и сега, свежо избръснат, трудно можеше да бъде изплашен с ядовете, които би му поднесъл Грегъри. Мина веднага през митническата и имиграционната проверка, тъй като багажът му се състоеше от една пътна чанта и черно дипломатическо куфарче. Таксито веднага потегли по автомагистралата край езерото към Лозана.
Мъскин се чувстваше напрегнат, но доволен. Дори времето сякаш предвещаваше успех с чистия и свеж въздух след застоялата жега на Манхатън. Веве ухаеше на прясно набрани цветя, улиците бяха като грижливо пометени подове. Бе едва 11:30. Той остави пътната чанта на рецепцията и изпи едно кафе с мартини в барчето. Имаше резервация за една нощ в „Отел Де Берг“ в Женева, както и билет обратно за Ню Йорк, за другия ден вечерта.
Вратата на апартамент 96 отвори набит мъжага с черна брада.
— Мистър Мъскин! Точен сте като часовник! Заповядайте.
За миг Мъскин не можа да го познае. Мъжът, който предишния път му се бе представил като Грегъри, носеше същия лъскав син костюм, но брадата беше новост. При това фалшива. Човекът се потеше и краищата на марлената основа се бяха отлепили под ушите му. Мъскин се чудеше дали трябва да му каже това. Преговорите с човек като Грегъри не бяха лесно нещо; преговорите с него, натъкмен с нелепа дегизировка, застрашаха да се превърнат в гротеска. Мъскин се страхуваше, че ще се разсмее, а пазарлък за три милиона долара не беше никак смешна работа.
Но преди да бе казал нещо, Грегъри сграбчи ръката му и махна към някакъв мъж, седнал до прозореца.
— Вие, разбира се, познавате господин Детвайлер? Можем да ви предложим малко хубаво шампанско. Или предпочитате уиски? Аз самият пия „Зубровка“, това е полска ликьорена водка, която действа много освежаващо по това време на деня!
Огромното му туловище се гънеше около Мъскин и за малко не го препъна, докато затваряше вратата.
Детвайлер се надигна бавно от креслото и подаде ръка.
— Радвам се да ви видя отново, мистър Мъскин. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?
— Добре мина — Мъскин оголи зъбите си в усмивка. — Всичко наред ли е при вас, мистър Грегъри?
Грегъри се примъкна тромаво до едно от креслата, където имаше отворена бутилка шампанско в кофа за лед.
— Всичко е тип-топ! — провикна се той с ужасяващ американски акцент. — Желаете ли малко шампанско? — повтори той и без да дочака отговор, напълни една чаша, като пяната преля и образува локвичка. Той допълни чашата и отново разсипа половината, докато я поднасяше на Мъскин. После доля своята чаша от жълтеникавозелената бутилка, в която, както с лошо предчувствие отбеляза Мъскин, бе останало по-малко от половината. Швейцарският адвокат покани Мъскин да седне в едно кресло, докато Грегъри остана прав, без да се спира за миг на едно място.