— Щом възлагаш толкова надежди на тези прекрасни родезийци, върви при тях. Върви и се затвори в някаква малка крепост, където тъпи полицаи ще те пазят двайсет и четири часа на денонощие. Аз по-скоро бих отишла в затвора.
Отново, както много пъти с Борис, осъзнах, че е безсмислено да споря. Пак се изправях пред непреодолимата сила на руския инат, който не трепва дори пред заплахата от смъртта.
Един от дългокосите юноши се приближи и я покани да танцуват. Тя вдигна разсеяно очи към него и безмълвно поклати глава. Той я изгледа, сви презрително рамене и се върна при приятеля си до мюзикбокса. Няколко минути по-късно те си тръгнаха, както си бяха по бански, и аз ги видях през бамбуковата преграда как отпрашиха шумно с откритата си двуместна кола.
Татана беше изпила една трета от бутилката и беше все още трезва, когато заваля дъжд: дебели вертикални водни копия, които отскачаха от вулканичния пясък, вдигайки облаци пара. Изтичах навън и вдигнах гюрука на симката, макар че седалките вече бяха мокри. По обратния път планината изобщо не се виждаше, а по пътя течеше буен поток. В хотела се поинтересувах дали някой е питал за нас, но жената поклати отрицателно глава. Горе Татана не ми позволи да я целуна, за да не ми дъхти на коняк, и настоя да я любя отзад, което направих под монотонното жужене на климатичната инсталация. След това тя потъна в тежък сън, а аз легнах до нея и се замислих дали нямаше да е най-добре да взема следващия самолет за Йоханесбург, да отида право в английското посолство и да призная всичко. Да свикам пресконференция и да разкажа цялата история до самата смърт на Борис, а после да предложа на „Бърн Хирш“ покриване на щетите, тъй като договорите за издание с меки корици и преводи в чужбина вероятно щяха да бъдат обявени за нищожни в мига, когато истината излезе наяве. И кой знае дали тогава не бихме могли да сключим допълнително споразумение подобно на Клифърд Ървинг и да подпишем договор за написването на книга за книгата — цялата история на мистификацията, до последната ѝ, ужасна развръзка. Но преди това имах нужда да поговоря с някого. Не с Татана. С някой, който не е замесен, но би се отнесъл със съчувствие и би ме посъветвал, а може би дори би подсказал някакъв безопасен изход.
След вечеря отидохме на кино и гледахме един стар филм с Жан Габен, като лентата се къса на три пъти. Публиката се състоеше предимно от креоли, които приказваха, шумяха и трошаха орехи в тъмното, а щом лампите светнеха, дюдюкаха и свиркаха.
Легнахме си към единайсет, но аз дълго време не можах да заспя от бръщолевенето на някакво радио през отворения прозорец.
Чудех се как ли ще погребат Борис.
Спахме до късно и аз се събудих от мъркането на телефона до леглото. Беше жената от рецепцията.
— Мосю Малори? Тук двама господа питат за вас.
Стана ми студено, сякаш климатикът изведнъж бе заработил на пълна мощ, и потреперих под чаршафа. След това станах, като внимавах да не събудя Татана, която продължаваше да спи дълбоко, облякох се и се отправих към асансьора.
Видях ги веднага щом прекрачих във фоайето. Седяха точно срещу рецепцията и пиеха кафе на една ниска масичка. Единият беше едър рус мъж, който ми се стори познат от салона за транзитни пътници на международното летище в Кайро. Другият беше онзи Хемингуеев герой. Той се изправи бавно и каза с полупротегната ръка:
— Господин Малори? Казвам се Маклийн. Скип Маклийн. Това е Тед Вангер. — Докато говореше, той придърпа един стол и аз седнах, като извиках на жената на рецепцията да донесе още едно кафе.
— Време е да сложим картите на масата, господин Малори. Вие сте разкрити, изцяло.
Аз го погледнах, без да кажа нищо. Не изпитвах нито изненада, нито страх. Доколкото си спомням, помислих си, че беше излишно да се харчат близо седемстотин долара за билет до Реюнион, след като можехме със същия успех да говорим в някой женевски хотел.
— Не сме дошли, за да ви обвиняваме или порицаваме — продължи Маклийн. — Всъщност сме тук, за да се опитаме да ви помогнем.
Той се пресегна под стола си и ми подаде един брой на вчерашния „Хералд Трибюн“. На първа страница имаше тлъсто заглавие:
Загадъчната смърт на руския емигрант, паднал от самолет, изглежда има връзка с „Дневниците на Берия“.
Следваше драматично описание как Борис бил отнесен в безсъзнание до самолета на лионското летище от двама души — въпросният д-р Радин и някакъв неидентифициран американец; как впоследствие самолетът бил засечен от австрийски радар южно от Виена, близо до унгарската и чехословашката граници, откъдето изчезнал към Сопрон в Унгария.