— Нима не ти стигат парите, та искаш още да работиш? — попита тя.
— Парите никога не бива да убиват творчеството — заявих надуто аз.
Усещах, че онази алчна съставка в характера ѝ, която тутакси я въвлече в нашия план от самото начало, щеше тепърва да създава проблеми и реших да отложа всякакви обяснения за Силаос.
Сега, когато имах възможност да разсъждавам по-спокойно, някои страни от сделката и от разговора започнаха да ми се явяват в друга светлина. Например изготвянето на паспортите говореше за предварителен план, изработен още преди да се разбере за смъртта на Борис, тъй като едва ли според мен дори и ЦРУ бе в състояние да свърши такова нещо за няколко часа. Но ако планът е бил толкова подробно замислен, защо Маклийн каза, че е възможно да минат няколко седмици, докато те успеят да изгладят нещата? С кого? С шефовете на ЦРУ? С Държавния департамент? С Главния прокурор? Или с Москва? И защо настояват да стоя в Реюнион? Те признаха, че руснаците са проследили дирята до Йоханесбург и че дори и засега да са спрели там, нямаше да им е нужно много време, за да се ориентират и да наваксат закъснението — както Маклийн си позволи внимателно да изтъкне. Така че за какъв дявол трябваше да стоим тук и да чакаме да ни спипат? Щом за ЦРУ не е било проблем снабдяването ни с фалшиви паспорти, защо не ни приберат в някое от сигурните им скривалища, вместо да ни пращат на върха на един угаснал вулкан само с името на някакъв непознат французин за свръзка?
Обмислях всичко това, докато карах отново на юг край брега, и псувах себе си за наивността. И наистина бях така зашеметен от появата на двамата мъже и толкова успокоен от умело изиграната им загриженост, че приех за чиста монета всичко, което казаха. Сега обаче се колебаех. Колебаех се дали да не взема следващия самолет за Южна Африка и да отида да се предам. Две неща ме възпираха: летището беше точно в обратната посока и самолети за Йоханесбург имаше само сутрин. Оставаше обаче и нощният полет за Париж в 10 часа вечерта, което значеше, че все пак имах време да реша, след като стигнем в Силаос.
И все пак дълбоко в себе си предпочитах да се доверя на Маклийн и Вангер. Или по-точно: да им се доверя, за да не налетя на тях — дори и с тези фалшиви паспорти. „Скоро ще се уверите, че няма да стигнете далече“, бе казал Маклийн. Реших да го послушам.
При малкото градче Сен Луи завих наляво към планината.
В началото пътят беше доста приличен: тесен и изровен от дъждовете, но сравнително прав. От двете страни на повече от триста метра височина се издигаха стръмни скали, целите обрасли в гъст храсталак, израсъл почти хоризонтално от стръмните скатове. Минахме край много водопади: бели струи, които се разбиваха на прах доста преди да достигнат земята.
След един остър завой всичко се промени. Навлязохме в големия циркус на Силаос, най-широкия и най-високия от трите угаснали вулкана. Пътят се стесни дотолкова, че две коли можеха да се разминат само на една боя разстояние, и се виеше на спирала, издълбан в застиналата лава от вътрешната страна на кратера, като резба на пистолетно дуло. Дъното на кратера тънеше в сянка, а върхът му, на около 3000 метра височина, се губеше в тъмен кълбест облак. Някъде там горе се намираше прехваленият с хубостта си Силаос.
Проверих за горивото — имаше около три четвърти резервоар. Оставаше ми да се моля спирачките да са наред и да карам нагоре, почти през цялото време на втора. Пътят хем се изкачваше, хем току изневиделица, без всякакво предупреждение се гмуркаше в остър завой, уж обезопасен с няколко бели камъка.
По някое време навлязох в толкова остър и стръмен завой, че в последна сметка не можах да го взема и спрях на няколко сантиметра от ръба. След това, било от паника, било защото не бях свикнал със скоростите, дълго не успявах да включа на задна. На няколко пъти пусках ръчната спирачка и освобождавах съединителя, за да усетя как колата се плъзга още малко към пропастта, която тук беше дълбока неколкостотин метра. Накарах Татана да слезе и стараейки се да не гледам бездната, поех дълбоко дъх, стегнах мускули и започнах бавно и внимателно връщане назад. Когато успях да измъкна малката симка и да я поставя отново на предполагаемата осева линия, ризата беше залепнала за гърба ми и усетих как потта се стича на вадички по прасците ми. Яростно се разпсувах, ругаейки не само Маклийн и Вангер, но и прелъстителната блондинка от летището. В този миг бих обърнал обратно към Сен Дени, но просто не виждах място, където да го направя.