Опасността идваше не само от релефа. Въпреки че беше делник и времето бързо се разваляше, пътят съвсем не беше пуст. Когато проследявах с поглед виещия се нагоре пунктир от бели маркировъчни камъни, съзирах пъплещи като буболечки в двете посоки автомобили. Обикновено успявах да преценя навреме разстоянието, за да се отдръпна встрани и да изчакам, но все пак се налагаше почти непрекъснато да натискам клаксона, готов всеки миг да ударя спирачките и да се залепя за стената от лава — особено след като две спортни коли една след друга изскочиха със свистене на един завой, летейки насреща ми кажи-речи по средата на платното. Започнах да се питам дали пътуването до Силаос не е някакъв перверзен национален спорт в Реюнион.
След цели два часа мъчение бяхме успели да изминем едва четирийсет километра, все още твърде далеч от приоблачния таван. Междувременно видът на скалите бе започнал да се променя. Стените от черна лава се начупиха в колони оголен като кости камък сред кичури гъбест прокажен мъх. Когато спрях за пореден път на един завой, чух тишината. Това беше внушително, мъртвешко безмълвие, допълнително подчертавано от гърмящото ехо на някаква кола, която сменяше скорости далече долу.
Десет минути по-късно облакът ни захлупи и бялата мъгла скри всичко, дори завоите пред нас. От време на време слънцето бляскаше за миг и ние зървахме скалите по ръба на кратера, извисяващи се все още високо над главите ни като черни вълчи зъби.
Пристигнахме в Силаос неочаквано. Мъглата се поразпръсна и зърнахме купчина бели къщурки, струпани пред нас върху хълбока на скалата като бучки захар. В центъра на града стърчаха две съвременни бетонни сгради — едната училище, другата малък супермаркет и банка. Хотелът беше над града: дълга двуетажна сграда, опасана със засенчени балкони. Минахме край стръмна поляна с цвят на зелено сукно, изпъстрена с туфи разкошни ярки цветя. Някои напомняха полуотворени устни, други бяха покрити с остри, зли на вид бодли, дългите венчелистчета на трети висяха като месести езици и изпускаха гъст презрял аромат.
Фоайето на хотела беше огромно и пусто, със стъклописи в псевдопримитивен стил. В дъното се виждаше бар с едно пълно, тромаво наглед момиче зад него, потънало в списание „Ел“. Гишето на рецепцията беше празно. Аз подадох на момичето новите ни паспорти. Тя ни каза, че сме единствените гости на хотела и аз я попитах шеговито много ли хора се претрепват по пътя дотук.
Тя сви рамене:
— По двама-трима на месец. Най-вече в събота и неделя, идват доста младежи да танцуват. Пият повечко и после тряс!…
Тя взе един ключ и зашляпа с чехли нагоре по бетонното стълбище. Въведе ни в обширна бяла стая с климатична инсталация и парно. Отвори капаците и аз зърнах през мъглата овален плувен басейн с безлюден бар до него и няколко изоставени столове и маси.
Поставих пишещата си машина и пакетите хартия на масата до балконския прозорец. Татана помоли момичето да изпрати бутилка коняк.
След половин час бях изложил в общи линии предложението на Маклийн. За мое учудване тя го прие почти без да спори. Единствената подробност, която спестих, бе възстановяването на тристата хиляди долара. Реших, че това може да почака, докато разрешим по-важните проблеми.
Вече седемнайсет дни сме в хотел „Белвю“ в Силаос. Обикновено от изгрев-слънце до обед времето е ясно, с един особен алпийски блясък на въздуха, който действа много ободряващо. В такива моменти, както ни бе обещало момичето от летището, се вижда целият остров — огромен масив от изумрудени и черни планини, спускащи се пласт по пласт надолу към смътната сиво-зелена линия на океана.
Хотелът през повечето време е празен, като се изключат случайните гости за по една нощ: предимно двойки французи на средна възраст, дошли за ваканцията от метрополията. В събота вечер долу е дискотека и за няколко часа хотелът се напълва с дългокоси момчета и момичета и гърмяща музика, която кънти над планините. Иначе мястото е зловещо тихо.
Татана прекарва по цели дни в четене, сутрин лежи край басейна, а следобед в кревата си. Аз свикнах да ставам при изгрев-слънце и понякога работя по десет часа на ден, описвайки с най-малки подробности нашето начинание — от онази първа вечер, когато се заехме да разчистваме апартамента на Борис, до този момент.
Скип Маклийн ни направи неочаквано посещение заедно с човека за връзка, онзи от френско-африканската корабна компания. И двамата се държаха приветливо и делово. Маклийн се поинтересува как върви моята работа. Казах му, че пиша за много неща, които едва ли биха интересували разузнаването, но той ме успокои, че след като бъде въведена в компютър и преработена, всичко ще се сведе само до голите факти. А при положение че не променям и не прибавям нищо в оригинала, щях да разполагам с него както намеря за добре.