Бяхме изминали около три мили и първите мъгли вече започваха да ни обгръщат, когато в един остър завой под надвиснала буца лава отсреща изскочи някакъв ландроувър и се размина на косъм с нас, свивайки в последния миг. Не видях лицето на шофьора, колата изчезна за миг в мъглата.
След неколкостотин метра видях знак пред едно отклонение, което бях пропуснал на идване: „Кратер Коломбие — 100 м“. Намалих скоростта.
— Съвсем близо е — казах. — Жалко ще е след толкова път да не видим поне един кратер.
Татана не гореше от въодушевление, но моите нерви бяха опънати от разминалата ни се катастрофа с ландроувъра и имах нужда да се разведря. Спрях, слязохме от колата и стигнахме по добре утъпкана пътека до един угаснал конус. Стърчеше на около шест метра, склоновете му представляваха сипеи, по които трябваше да се пълзи на четири крака. Горе зееше дупка, към метър и осемдесет широка, с отвесни черни стени.
— Сигурно е базалтов кратер — каза аз. — Базалтът е един от най-твърдите минерали. Вулканолозите наричат това комин: клапата в дъното на кратера, през която разтопената лава и газовете изскачат, изтласкани през земната кора. Базалтът остава невредим дълго след като лавата се превърне на прах. Внимавай! — извиках аз, когато Татана се наведе над ръба и се взря надолу. — Бог знае колко е дълбоко, може би няколко километра.
— До центъра на земята — прошепна тя.
Взе един камък и го хвърли в дупката. Отекна страхотен бумтеж, който бързо заглъхна и пак настана мъртвешка тишина. Точно тогава се чу двигателят, съвсем наблизо. Явно в залисията не сме усетили по-рано колата. Обърнах се и видях ландроувъра, с който избегнахме сблъсъка преди малко. Беше спрял в края на пътеката. Отначало не се случи нищо.
Татана започна да слиза надолу по стената на конуса.
— Ела, сигурно е някой турист като нас — извика ми тя.
Тръгнах след нея, когато вратата на ландроувъра се отвори и от нея излезе мъж с жълто-кафяво сако. На половината път от него разпознах нашата френска връзка Мишел Друе Льомон. Той ни се усмихна измъчено и протегна ръка.
— Много съжалявам, досетих се, че сте вие. Май карах прекалено бързо преди малко! — Той пристъпи напред, като все още държеше ръката си протегната. — В хотела ми казаха, че сте тръгнали насам, но при вулкана ви нямаше. Днес следобед трябва да летя за остров Мавриций — добави той — и исках да ви видя, преди да замина.
— Защо? Какво се е случило? — попитах аз.
Той отново се усмихна.
— Има добри новини, както ми се струва. Мосю Маклийн ви иска утре по обед в Сен Дени. С багажа, готови за път.
— Къде заминаваме?
— Това ще ви каже той лично. Срещата е в бара на хотел „Бугенвил“, утре по обед — повтори той.
— И вие изминахте целия този път, за да ни съобщите това? Не можеше ли мосю Маклийн да позвъни по телефона или сам да дойде? — подозрително попитах аз.
Французинът само сви леко рамене.
— Мосю Маклийн днес не е в Реюнион. Освен това държеше да ви предам лично инструкциите. — Той понечи да се обърне и да тръгне към колата си, след което добави: — Съветвам ви да изчакате до утре сутринта и тогава да тръгнете. Днес следобед се очаква времето да се развали. А вече знаете какъв е пътят надолу.
Той се качи в ландроувъра и замина.
Почти веднага го последвахме и ние, но мосю Друе Льомон очевидно караше бързо и се бе разтопил в мъглата.
Пиша това в нашата стая със затворени капаци, докато дъждът плющи по балкона отвън и макар че е едва четири часът следобед, лампите са светнати. Татана лежи и чете, багажът ни е прибран, с изключение на тоалетните принадлежности, сметката е платена и ние сме готови призори да напуснем хотела.
Така че всъщност това е краят на тази история. Остава да се разбере какво е успял да уреди Скип Маклийн със силните на деня в Европа и в Щатите. Още не съм казал на Татана, че трябва да върне своя дял от парите, но като си помисля какво се случи с Борис, тези 300000 долара ми се струват нищо. Всъщност ако имах някаква представа как ще се завърши всичко, никога нямаше да се захвана с тази работа.
Епилог
Не, това не беше краят на историята.
В десет и двайсет на другата сутрин шофьорът на едно рено с ремарке спря пред полицейския участък в Сен Дени и съобщи за тежка катастрофа в циркуса на Силао, на половината път от града. Някаква кола лежала разбита в пропастта на стотина метра под шосето.