Annotation
"… пренесох се в тайнствен свят, влизах в екзотични дворци, надничах в хареми на халифи, вървях по Пътя на коприната, съпровождах кервани, срещах поклонници, търговци на коприна и номади. Уханието на розова вода и на подправки дразнеше ноздрите ми, песните на Ариб звучаха в ушите ми."
С този отзив неизвестен читател (или читателка) е описал в интернет своето преживяване на романа за живота на най-прочутата куртизанка на Изтока. Потомка на Бармакидите — богат род, през чиито владения минавал Пътят на коприната, Ариб остава сираче на девет години, когато халифът Харун-ар-Рашид избива семейството й и слага ръка на имуществото им. Малкото момиче странства с останалата жива робиня-певица на дома и се крие години наред в кервани и колиби из солените степи на Арабия и Персия, докато попада в плен на самия халиф и става част от харема му. Надарена с красота, божествен глас и музикален и поетичен талант, тя бързо заема неоспорваното челно сред куртизанките на Двора, покорява халифи и със своя уд и своите песни, чиято музика и текст сама съчинява, и не забравя клетвата да отмъсти за баща си…
Авторката Агнес Имхоф, специалист по културата и историята на Арабия и Персия, описва по неповторимо жив, цветен и въздействащ начин живота на една от най-харизматичните жени на Изтока. При търсенията си на исторически източници тя открива, че Ариб е омайвала своите халифи и с гозбите си. Част от рецептите са приложени в книгата, за да допълнят усещането от романа за празненство на сетивата.
Агнес Имхоф
АРИБ. ПОВЕЛИТЕЛКАТА НА ХАЛИФИ
На Уве и на Роман Хоке
Дopu Сатаната да не притежава друга npuмка, зa да лoвu невинни жертви, дори да няма знаме, под което да свиква хората си, само това, че paзnoлага с uзкушение kaтo певиците, зa да прелъстява мъжете, пак щеше да е повече от достатъчно.
Ал Джахиз*[1]
Който прави музикa, играе с душите.
Ибн Хинду*
Звън на струни и свистене на меч в арабския халифат
(Вместо предговор)
Харун ар-Рашид е най-славният от арабските халифи. Това го знаем и от приказките „Хиляда и една нощ“. Но никой европейски автор не е разказвал любовна история от онова време на фона на арабската музика. А тя е много специална.
За западния слушател има непривично звучене. До голяма степен то се дължи както на прословутия й четвърт тон, така и на музикалните инструменти. Известна предварителна ориентация би помогнала да се преодолее преградата за нейното възприемане.
Преди всичко арабската музика няма писмени паметници, но се знае, че арабите винаги са й отреждали забележително място в своя живот. Велики мюсюлмански учени и философи са били вещи в музиката и са пишели професионално по въпроса. Ибн Сина (Авицена) казва: „Музиката безусловно е божествена наука и затова е толкова тясно свързана с мистицизма.“
Арабската музика е монофонична, тоест една-единствена мелодична линия се изпълнява от един или няколко инструмента, затова хармонията не играе роля в нея. Важна е тоналността,макам,а тя бива различни видове, всеки със своя специфика. Всяка тоналност черпи от определена „храна“ — тъга или щастие например, или от комбинацията на различни емоции. Именно това определя таланта на изпълнителя и величието на музиката.
Музикалната скала се състои от 7 степени. Те се делят на 24 тона, за разлика от западната, която се дели на 12 полутона. С други думи в арабската музика една нота може да бъде повдигната или понижена само с четвърт тон и това обяснява защо привикналото към западната музика ухо я възприема като монотонна. Но нека подчертаем, че това, което изглежда монотонно в една музикална традиция, не е такова според друга.
Арабската музика е преди всичко вокално изкуство — човешкият глас има доминираща роля. Той изразява човешката душа, тясно свързана с поезията. Връзката на певеца с поезията обогатява значително инструменталната музика от гледна точка на ритъма и орнаментацията. Инструменталистите винаги се опитват да пресъздадат най-изтънчените и най-трудните модулации на човешкия глас. И често пъти основната функция на повечето инструменти е да осигурят акомпанимент на певеца.
Цялата арабска музика се стреми да провокира физическите, сетивните, вътрешните чувства, емоционалното и мистичното настроение на човека.
В арабската музика представлението — ударението е именно върху „представление“, а не „концерт“ — се наричадаури протича по следния начин: