— Можеш да ми казваш Сам — рече той.
— Не мога — възразих. Боже, искаше ми се да се скрия.
Той кимна:
— Това е сладко — отбеляза. — И почтително.
Баща ми никога не беше изричал думата „сладко“.
Той изгледа Данте:
— Младежът показва уважение. Можеш да се поучиш от него, Данте.
— Искаш да те наричам „господин Кинтана“?
Двамата едвам сдържаха смеха си. Той насочи вниманието си обратно към мен:
— Как е плуването?
— Данте е добър учител — казах.
— Данте умее много неща. Но не го бива да си чисти стаята. Чистенето на стая е прекалено свързано с думата работа.
Данте го стрелна с поглед:
— Това намек ли е?
— Бързо схващаш, Данте. Сигурно си го наследил от майка си.
— Не се прави на многознайко, тате.
— С коя дума си послужи току-що?
— Тази дума обижда ли те?
— Не думата. Може би отношението.
Данте завъртя очи и седна на стола на баща си. Събу кецовете си.
— Не се разполагай твърде удобно. — Баща му посочи нагоре. — Там има цяла кочина, която само теб чака.
Усмихнах се: усмивката ми бе породена от начина, по който се разбираха, толкова непринудено разговаряха, сякаш обичта между баща и син бе простичка. Колкото до мама и мен, понякога и нашите отношения бяха непринудени. Понякога. Но аз и татко… не. Запитах се какво ли щеше да е чувството — да вляза в стаята и да целуна баща си.
Качихме се на горния етаж и Данте ми показа стаята си. Беше голямо помещение с висок таван, дървени подове и многобройни стари прозорци, през които да влиза светлината. Навсякъде бе разхвърляно какво ли не — дрехи, разпилени по целия под, купчина стари албуми, разпръснати наоколо книги, жълти адвокатски бележници с написани вътре разни неща, полароидни снимки, два фотоапарата, китара без струни, нотни листове и коркова дъска за съобщения, отрупана с бележки и снимки.
Той пусна музика. Имаше грамофон. Истински грамофон от шейсетте.
— Бил е на мама — каза. Канеше се да го изхвърли. — Можеш ли да повярваш? — Пусна Abbey Road, любимия си албум. — Винил — каза. — Истински винил. Никакви такива тъпи касети.
— Какво им е на касетките?
— Нямам им доверие.
Какво чудато изказване. Смешно и чудато.
— Плочите лесно се надраскват.
— Не и ако се грижиш за тях.
Огледах се из разхвърляната му стая:
— Забелязвам, че наистина обичаш да се грижиш за нещата.
Той не се ядоса. Засмя се.
Подаде ми книга.
— Вземи — каза. — Можеш да четеш, докато си чистя стаята.
— Може би е по-добре просто… да те оставя… — Млъкнах. Очите ми обходиха разхвърляната стая. — Тук е малко стряскащо.
Той се усмихна.
— Недей — рече. — Не си тръгвай. Мразя да си чистя стаята.
— Ако нямаше толкова много неща.
— Това са просто разни дребни предмети — каза той.
Не казах нищо. Аз нямах разни дребни предмети.
— Ще е супер, ако останеш.
По някакъв начин се чувствах не на място, но.
— Добре — съгласих се. — Да помагам ли?
— Не. Това си е моя работа. — Каза го примиренчески. — Както би казала мама: „Това си е твоя отговорност, Данте“. „Отговорност“ е любимата дума на майка ми. Според нея баща ми не е достатъчно взискателен към мен. Разбира се, че не е. Тя какво очаква? Татко не е от твърде взискателните. Тя се е омъжила за него. Не знае ли що за човек е?
— Винаги ли анализираш родителите си?
— Те ни анализират, нали?
— Това им е работата, Данте.
— Кажи ми, че не анализираш майка си и баща си.
— Предполагам, че да. Напълно безполезно е. Още не съм ги разгадал.
— Е, аз пък разгадах тате, но не и мама. Тя е най-голямата мистерия на света. Поведението ѝ е предсказуемо. В действителност обаче е непроницаема.
— Непроницаема. — Осъзнах, че когато се прибера у дома, ще трябва да проверя думата в речника.
Данте ме гледаше, сякаш беше мой ред да кажа нещо.
— До голяма степен разгадах мама — казах. — Татко… Той също е непроницаем. — Почувствах се като истински мошеник, използвайки тази дума. Може би това ми беше проблемът. Не бях истинско момче. Бях измамник.
Той ми подаде книга с поезия.
— Чети това — каза. Не бях чел книга със стихотворения никога преди и дори не бях сигурен, че знам как да чета такава книга. Погледнах го неразбиращо.
— Поезия — рече той. — Няма да те убие.
— Ами ако ме убие? „Момче умира от скука, докато чете поезия.“ Опита да не се засмее, но не го биваше много да контролира целия смях, който живееше вътре в него. Поклати глава и започна да събира дрехите по пода.
Посочи стола си:
— Просто метни тези неща на пода и сядай.
Вдигнах купчина книги за изкуство и един скицник и ги сложих на пода.