— Странно е как ни обичат.
— Прекрасно е — казах.
Данте ме погледна.
— Различен си.
— По какъв начин?
— Не знам. Държиш се различно.
— Чудато?
— Да, чудато. Но по хубав начин.
— Хубаво — казах. — Винаги съм искал да бъда чудат в добрия смисъл. Мисля, че родителите ни се изненадаха, когато ни видяха. Бащите ни пиеха бира, а майките ни — „Севън Ъп“. Резултатите им бяха жалка работа. Сам ни се усмихна.
— Не мислех, че наистина ще се появите.
— Стана ни скучно — казах.
— Повече те харесвах, когато не беше такъв всезнайко.
— Съжалявам — отвърнах.
Беше забавно. Оказа се, че аз съм най-добрият играч. Отбелязах над 120 точки. А в третата си игра — 135. Ужасно, като се замислиш. Но останалите от тайфата наистина бяха пълна скръб. Особено мама и госпожа Кинтана. Говориха си много. И се смяха. С Данте постоянно се споглеждахме и се смеехме.
Двайсет и едно
Когато с Данте си тръгнахме от алеята за боулинг, подкарах пикапа към пустинята.
— Къде отиваме?
— Любимото ми свърталище.
Данте мълчеше.
— Късно е.
— Уморен ли си?
— Може да се каже.
— Само десет часът е. А ти ставаш рано, нали?
— Многознайко.
— Освен ако не искаш да се прибираме.
— Не.
— Добре.
Данте не пусна музика. Претършува кутията ми, пълна с касети, но нищо не успя да избере. Нямах нищо против тишината.
Навлязохме в пустинята. Аз и Данте. Без да казваме нищо.
Паркирах на обичайното си място.
— Обичам това място — казах. Чувах как сърцето ми бие.
Данте замълча.
Докоснах кецовете, които ми бе изпратил, закачени на огледалото за обратно виждане.
— Обичам тези обувки — казах.
— Обичаш много неща, нали?
— Звучиш ядосан. Мислех, че вече не си.
— Мисля, че съм ядосан.
— Съжалявам.
— Не мога да правя това, Ари — каза той.
— Не можеш да правиш какво?
— Цялото това нещо с приятелството. Не мога.
— Защо не?
— Трябва ли да ти обяснявам?
Не отговорих.
Той излезе от пикапа и затръшна вратата. Последвах го.
— Хей — казах. Докоснах го по рамото.
Той ме отблъсна.
— Не ми харесва да ме докосваш.
Стояхме там дълго време. Мълчахме. Чувствах се дребен, незначителен и неадекватен, а това не ми харесваше. Щях да спра да се чувствам така. Щях да спра.
— Данте?
— Какво? — Долових гнева в гласа му.
— Не се ядосвай.
— Не знам какво да правя, Ари.
— Помниш ли онзи път, когато ме целуна?
— Да.
— Помниш ли какво ти казах: че за мен не е подействало?
— Защо повдигаш този въпрос? Помня. Помня. Дяволите да го вземат, Ари, да не мислиш, че съм забравил?
— Никога не съм те виждал толкова ядосан.
— Не искам да говоря за това, Ари. Това ме кара да се чувствам зле.
— Какво казах, когато ме целуна?
— Каза, че за теб не се е получило.
— Излъгах.
Той ме погледна.
— Не си играй с мен, Ари.
— Не си играя.
Хванах го за раменете. Погледнах го. И той ме погледна.
— Ти каза, че не се плаша от нищо. Не е вярно. Теб. Ето от какво се страхувам. Страхувам се от теб, Данте. — Поех си дълбоко дъх. — Опитай пак — казах. — Целуни ме.
— Не — каза той.
— Целуни ме.
— Не. — А после се усмихна. — Ти ме целуни.
Сложих ръка на тила му. Притеглих го към себе си. И го целунах. Целунах го. И пак го целунах. И отново. А той не спираше да отвръща на целувките ми.
Смеехме се, говорихме си и гледахме нагоре към звездите.
— Иска ми се да валеше — каза той.
— Не ми трябва дъжд — казах. — Нуждая се от теб.
Той изписа с пръсти името си по гърба ми. Аз прокарах пръсти по гърба му, изписвайки своето.
Цялото това време.
Ето това не беше наред с мен. През цялото време се опитвах да разгадая тайните на Вселената, на собственото си тяло, на сърцето си. Всички отговори винаги се бяха намирали толкова близо и въпреки това винаги ги бях отблъсквал, без дори да го осъзнавам. От минутата, в която срещнах Данте, се бях влюбил в него. Просто не си позволявах да го знам, да го мисля, да го чувствам. Татко бе прав. И онова, което мама ми каза, бе вярно. Всички водим свои собствени лични войни.
Докато двамата с Данте лежахме по гръб в каросерията на пикапа и се взирахме към летните звезди, бях свободен. Само си представете. Аристотел Мендоса, свободен човек. Вече не се срамувах. Сетих се за лицето на мама, когато ѝ казах, че се срамувам — любовта и съчувствието, които бяха изписани на лицето ѝ, когато ме погледна:
— Засрамен? От това, че обичаш Данте?
Хванах ръката на Данте и я задържах.
Как бих могъл да се срамувам от това, че обичам Данте Кинтана?