— Не е ли студено през зимата?
— О, аз не оставам тук през зимата, млади господине. Връщам стадата на техните собственици, а самият аз си почивам при тях подред, докато отново не настъпи пролетта. Единствено през снежните месеци е наистина трудно да стоиш на открито.
— Ами ако се разболеете или нещо подобно?
— Ще се оправя, а ако не, ще умра — отговори простичко той. — Как другояче може да бъде?
Розалинд нямаше отговор на този въпрос, макар инстинктивно да чувстваше, че може да се поговори още по темата, затова потъна в мълчание и остави Алиена да води разговора. Започваше да свиква с начина, по който говореха обикновените хора, но все още полагаше усилие да разбира, а още по-голямо да може да казва нещо. Усети как мислите ѝ се отнасят и се загледа в сенките, танцуващи по земята, почувства топлия въздух. Щеше да е горещо днес. Би трябвало да е уморена, но усещанията ѝ бяха толкова живи, не се чувстваше изтощена, само леко унесена, беше в състояние, в което съзнаваше всичко, но само като страничен наблюдател. Дори престана да се чуди в коя част на земята се намира. Ако изобщо беше на земята.
В един момент чу Алиена да казва, че е време да тръгват, че достатъчно са злоупотребили с гостоприемството. Овчарят сякаш не бързаше; Розалинд имаше чувството, че не се радва на много компания в гората и беше доволен да се разнообрази.
— Къде отивате?
— Всъщност не знаем — каза Алиена. — В гората. Трябва ни… време. И усамотение.
Тук тя го погледна лукаво.
Той кимна с разбиране.
— Ясно. И аз някога бях млад. Естествено е да искате първо да се опознаете. Но не може да ходите в гората. Опасно е и вие го знаете. Добър приятел е на тези, които приема, но не е безопасна за никого друг.
— Нямаме голям избор.
— Предлагам ви колибата си.
— Не можем — заяви Розалинд и съжали на мига.
Физиономията на човека посърна, разочарованието ясно пролича.
— Трябва да го извините — бързо се намеси Алиена. — Той е чужденец и не е запознат с нравите ни. Мисли само за неудобството, което ще ви причиним и колко недостойни сме за такава любезност. Не че къщичката ви не е приемлива за нас.
Тя изгледа настойчиво Розалинд.
Лицето на човека светна.
— Няма никакво неудобство. Днес ще поведа стадата нагоре по хълма, за да ги настаня за лятото и няма да се върна няколко седмици. Що се отнася до това, че сте недостойни, отнася се за мен в много по-голяма степен.
— Няма да спорим за подобни неща — отвърна Алиена. — И двамата приемаме любезността ви с огромно удоволствие и чест. Не е ли така, Ганимед?
— О… да. Разбира се, поласкани сме. Много — избърбори Розалинд.
Два дни и две нощи Розалинд и Алиена живяха в пълно щастие в колибата, готвеха, спяха и си говореха. Розалинд беше доволна; никога преди не беше имала истинска приятелка, с която да си бъбри без задръжки, да клюкарства и размишлява. Алиена приличаше на нея в едно нещо: все още беше във възрастта, в която можеш да повярваш на всичко, стига да е казано от приятел.
Затова Розалинд ѝ разказа за дома и живота си. За перголата в мазето на Литън. За учудването си и леко шеметното усещане от това да е в свят, който Алиена приема за даденост.
— Въпросът е там — каза тя, — че го наричате Антеруолд.
— Така се казва?
— Да, но много прилича на нещо, за което един човек ми разказа преди време. Всъщност, може всичко това да е просто неговата история…
— … какво е училище? — прекъсна я Алиена.
— Колежа ли имаш предвид?
— … хокей?
— … газов котлон?
Алиена слушаше, питаше и не се съмняваше в нищо.
— Ще ми се да бях донесла грамофон — каза замечтано Розалинд. — Има един от баба ми на тавана. С фуния е, така че би трябвало да работи. Можехме да направим парти и да поканим всички.
Тя започна да пее „Бих танцувала цяла нощ“33, Алиена я слушаше внимателно, а след няколко строфи се присъедини. Двете момичета седяха на верандата на овчарската колиба и изпълняваха бродуейска класика.
— О, Рамбърт така ще се изненада, щом ме чуе — заяви щастливо Алиена. — Ще се откаже от мен. Ще ме отлъчи. Ще умре от разрив на сърцето, от шок и отчаяние. Нека отново изпеем последното.
И те го направиха.
— Разкажи ми за онова момче Джей. Женен ли е?
— Надявам се, че не. Би било много подло от негова страна. Защо?
— О, просто се чудех.
— Хареса ли го?
— Не, разбира се.
Малко по малко осъзнаха, че този благословен момент беше точно това — момент. Бяха избягали в гората, без да се замислят особено. Сега трябваше да решат какво ще правят там. На втората сутрин Алиена стана.
33
Песен от мюзикъла „Моята прекрасна лейди“, изпълнена за първи път от Джули Андрюс през 1956 г. — Б.ред.