— Може и да ме видиш. Не е кой знае какво умение, но се гордея, че го владея.
Той седна недалеч от нея.
— Боя се, че не ти благодарих за службата снощи. Беше грубо от моя страна. Е — благодаря ти, Кейт.
Кейт се намръщи учудено.
— Няма защо — отвърна тя. — Правя каквото ми е наредено. Какво друго бих могла да сторя?
Той се засмя весело.
— Можеше да кажеш не. Тук нямаме прислуга. Признавам, че пропуснах да ти кажа.
— В такъв случай тази вечер отново ме помоли и категорично ще ти откажа, щом желаеш.
— Не бих го направил. По-скоро бих искал да те поканя да бъдеш мой гост. След няколко дни е празникът на рода ми.
— Празнуваш го? След това, което си извършил?
— И какво е то, моля?
— Знаеш не по-зле от мен. Чувала съм историите.
— Знам какво се говори, че съм направил. Живея само заради надеждата един ден да бъда признат за добър и честен син на баща си, какъвто сам знам, че съм. Ето защо празнувам. Имам право на това, макар семейството ми да е показало единствено жестокост към мен. Ще има празненство в чест на това, което те трябва да бъдат, и си поканена като мой гост. Ще дойдеш ли?
— Редно е семейните празници да се празнуват в семейния дом. В Уилдън.
— Точно така — съгласи се той. — Така и възнамерявам.
Тя го погледна безизразно.
— Може би трябва да уведомя лейди Катрин за това?
— Как?
— Мога просто да изчезна в гората. Бих могла да го сторя, ако не се боях, че ще се изгубя.
— Би загинала. Лагерът е строго охраняван и никой не влиза или излиза, без да бъде забелязан. Дори да успееш да се промъкнеш край някой заспал пазач — и това се случва, — би имала твърде малък шанс в гората. Опасна е за хора, които не я познават.
— Добри причини — отбеляза Кейт.
— Освен това — продължи той, — твоят господар даде дума, че няма да се опитвате да бягате в замяна на това, че няма да бъдете държани като пленници. Защо иначе мислиш, че се разхождаш така свободно. Той не ти ли каза?
— Не — процеди през зъби тя. — Не ми каза.
— Е, направи го. Думата му е по-обвързваща от всяко въже или пазач. Затова, прислужнице Кейт, забрави намусеното изражение и мислите за дома засега. Прекрасна сутрин е. Недей да я разваляш с мрачни погледи и тъмни мисли.
Розалинд беше събудена от звук, както и от липсата на звук. Джей беше приятен другар, но хъркаше ужасяващо. Само защото беше много изморена успя да заспи, но когато силното грухтене, насечено от свирукане, утихна, тя се разбуди. Както и от слънчевата светлина, нахлуваща през тънкото платнище, шума от миене на тенджери и тигани, пеенето и разговорите на висок глас. Птиците вдигаха голяма врява. Всичко това накрая я принуди да се обърне и да отвори очи.
Не; не продължаваше да сънува. Изръмжа и отново се извъртя. До нея нямаше никого, а на мястото на Джей имаше глинен съд, очевидно предназначен за нея. Докосна го; беше топъл и тя бавно се надигна. Листа. Във вряла вода. Чай! Помисли си тя. Не отново. Мента. Отвратително. Би предпочела чаша горещ шоколад „Кедбъри“34. С лъжичка захар и много мляко. С хрупкави оризови бисквитки, седнала на масата в кухнята, с майка си наблизо, брат ѝ закъсняващ за работа, а баща ѝ — скрит зад брой на „Дейли експрес“, с риза и тиранти, от който се носи мирис на брилянтин.
Защо тази картина ѝ се беше струвала така неприятна, защо беше искала нещо различно? У нея ли беше вината? Беше ли си изградила някаква нереална мечта, описана в книгите? Онези, в които пожелаваш нещо неморално и започваш да остаряваш все повече и повече. Или пък голямо богатство и накрая умираш от глад, защото всичко, което докосваш се превръща в злато. Да не би да не е обмислила внимателно свое желание или не е прочела дребния шрифт? Беше пожелала единствено живот, който да бъде мъничко по-интересен. Но това беше прекалено; на път към колибата предишната нощ Катрин ѝ беше разказала всичко, което се беше случило — за битките, пленниците и церемониите. Не знаеше как да реагира, беше твърде слисана и уморена. Вместо това ѝ беше казала да я остави на мира до сутринта и беше отпуснала глава на земята с надежда всичко това да изчезне. Е, не беше изчезнало.
Тя остави настрана ментовия чай — оценяваше жеста, но не и вкуса — и неохотно се надигна на длани и колене, за да се измъкне навън. Джей и Кейт седяха на земята на няколко метра от нея.
— Знаеш ли какво е направил този глупак? — процеди Кейт, щом тя тръгна към тях.
— Добро утро и на вас — отвърна тя. — Разбира се, че не знам. Джей! Какво има? Изглеждаш, сякаш си готов да заплачеш.
Джей наистина се бореше със сълзите.
— Какво си му казала? — Розалинд се извъртя настоятелно към Кейт.
— Дал е дума, че няма да се опитваме да избягаме.
— И?
— Той няма право да дава дума от мое име.
— Няма ли да е по-добре, ако снишиш гласа си? — попита Розалинд. — Нямам представа за какво говорите. Не е имал предвид това.
— Разбира се, че това е имал предвид. Ако аз избягам, залогът ще е неговият живот.
— Значи ще го направите двамата.
— И да живеем с позора, че не сме удържали на думата си?
— Ами… да. Искам да кажа, че сигурно има и по-лоши неща.
— Глупаво момиче.
— Не съм — възрази категорично Розалинд. — Не смей да ми говориш по този начин. Не смей.
Двете жени се втренчиха гневно една в друга.
— Тя е права — измърмори Джей.
— О, замълчи, Джей — каза Розалинд. — Вече и без друго причини достатъчно беди.
Джей послушно потъна в мълчание, а те двете отново се счепкаха.
— Кое е толкова ужасно? И не ми излизай с глупавите теории за господарката на Уилдън. Тук може и да си ужасно важна, но не и там, откъдето аз идвам. Както виждам, в момента важи и за тук. Изобщо не ме е грижа. Дотегна ми от всички вас.
— Всичко е подчинено на честта. Не разбираш ли?
Розалинд поклати глава.
— Съпругът ти е бил убит, разбирам. Или ти, или Памархон сте отговорни за това. Всеки от вас с радост би убил другия, но се тревожите за едно обещание? Да не сте напълно побъркани?
— Нека обясня — намеси се Джей. — Разбери, всичко опира до първо ниво от Историята…
— Не ме е грижа за Историята — прекъсна го Розалинд. — Не ме е грижа. Толкова много, че почти боли. Мили боже, хора! Не спирате да завъртате всичко около някакви остарели приказки. Нищо чудно, че живеете в колиби, пътищата ви са кални, нямате централно парно. Искам гореща вана и препечени филийки. Имате ли История за това? Не. Затова не мога да си ги получа. Искам бял нарязан хляб с масло и сладко и чаша хубав чай, а вместо това ми говорят кое се прави и кое не, какво се казва или не се казва в Историята. Не можете ли да пораснете?
Тя замълча, а Джей я зяпна с отворена уста; Кейт изглежда беше изпаднала в шок и също не продумваше.
— Вижте — заговори по-отстъпчиво Розалинд. — Разбирам, че е важно за вас, но не означава нищо за мен. Виждам единствено, че се намирате в безизходица, вероятно дори сте в опасност и не правите нищо по въпроса. Аз също съм в безизходица и искам да се прибера у дома. А не мога. А вие се тревожите единствено дали било правилно. По-зле сте и от майка ми.
Розалинд положи всички усилия, за да потисне собствените си сълзи и се отдалечи с отсечена крачка.