— Не се сещам за нещо, което да искам по-малко. Прекрасен е, но не означава нищо за мен. Никога не съм бил щастлив там, нито пък пазя хубави спомени. Ако има някой — добър, надежден, искрен, — който би го поел вместо мен, с готовност бих му го предал и бих бил най-щастливият човек на света — той се усмихна. — Не ми вярваш, сигурен съм, затова няма да кажа и дума повече. Вероятно ще се върна утре следобед. Тогава ще трябва да се подготвя за онова, което предстои.
Антрос и още двама вървяха напред като съгледвачи, а Памархон и Розалинд изостанаха и така се заговориха, че почти забравиха къде отиват. Антрос няколко пъти се обръщаше и им правеше жестове да са тихи, тъй като гласовете и смехът им заплашваха да ги издадат. И двамата бяха омагьосани. Досега така и не бяха водили нормален разговор, не така открит и честен. Обичаха се — начинът, по който пърхаха сърцата им, го доказваше, — но не се познаваха. Памархон, който се беше научил да е внимателен и предпазлив, говореше свободно за пръв път, така, както не го правеше дори и пред Антрос. А Розалинд отговаряше, като вече не се боеше, че ще каже нещо погрешно или че няма да я харесат.
— Ще ми се да продължим така завинаги — каза тя. — Просто да се разхождаме из гората.
— Ще видя какво мога да уредя — отвърна с усмивка той.
— Какво правиш тук? Как живееш? Изглежда в тоя лагер има много хора.
— Около шестстотин — каза Памархон. — Ако се броят много младите и много старите. Полезните в битка са около двеста. Що се отнася до живеенето — живеем. Гората ни дава голяма част от това, от което имаме нужда. Наоколо има ферми…
— Крадете храна?
— Не. Така се говори, но не го правим. Купуваме я. Срещу злато, сърни, диви свине или срещу работа. Не крадем. Не го разрешавам.
— Каква работа?
— Ловим вълци или ги защитаваме от натрапници и крадци. Понякога работим на полето, грижим се за стадата, ловуваме.
— И никога не крадете?
— Само от хора, които имат повече, отколкото им е нужно. Има такива, на които им е недостатъчно. Заемаме за известно време.
— Значи следва „Шумът на върбите“35 — промърмори тихичко Розалинд.
— Трябва да разбереш, че всички ние имаме право върху тази земя. Други са я взели от нас и я използват. Вземаме онова, което бихме получавали, ако не бяхме прогонени. Нищо повече. Щом си получим всичко, ще бъдем доволни.
— Точно това исках да попитам. Как възнамерявате да си го върнете обратно?
— Чрез споразумение или със сила. Ще се справим така, както би го направила добра група от целеустремени хора с оръжия, след като не им е останала друга възможност. Уилдън или ще приеме нашите искания, или не.
— Не мисля, че лейди Катрин просто ще каже: добре, така е справедливо, ще си тръгна.
— Ще видим.
— Подозирам също, че ще повика въоръжени мъже.
— Може да повика и цял Антеруолд да ѝ помага. Много повече хора, отколкото имаме ние.
Розалинд подритна купчина листа, докато обмисляше въпроса.
— В такъв случай не възлагам големи надежди на успеха ви. Според мен Уилдън ще успее да се защити, а от уроците си по история съдя, че са ти нужни много повече хора, ако ще организираш нападение.
— Кой е казвал нещо за нападане на Уилдън?
— Ти.
— Не съм. Затова са нужни много хора и ще доведе до много смърт. Мога да спечеля победата си едва с шепа хора. Въпрос на смелост и умения е. Планът вече е разработен, при все че няма да имам нужда от него, ако спечеля процеса.
— Можеш ли?
— Не знам. Категорично не и без адвокат, какъвто все още нямам.
— Откъде можеш да го намериш?
— Това е нещо, което би могла да направиш за мен. Да потърсиш в Уилдън. Да намериш възможно най-добрия, тъй като иначе няма смисъл изобщо да се явявам.
— Ще спрем тук — каза Памархон, щом нощта взе да се спуска и вече не виждаха пътеката. — Вече сме съвсем близо. На сутринта Розалинд и Антрос ще продължат, а аз ще се върна в лагера.
Двамата мъже решиха, че е твърде рисковано да палят огън, който би привлякъл внимание, затова ядоха от храната, която носеха за из път. Храниха се мълчаливо, изядоха всичко, с изключение на това, което Антрос — както винаги грижлив — беше настоял да заделят за сутринта.
— Сега да спим. Най-добре ще е да станем рано и да потеглим бързо. Все пак, ако ми отделиш малко време…
Той погледна към Антрос, за да му подскаже да приготви леглата и да постеле одеялата, тъй като щяха да спят под открито небе.
— Оказвам ти голямо доверие, Розалинд. Прав ли съм, като го правя? Не питам заради себе си, разбери, а заради Антрос, най-стария ми и верен приятел.