ПЪРВА ЧАСТ
ЧЕСТНО СЪРЦЕ
I
ПРЕРИЯТА
В западната част на Съединените щати, на стотици мили отвъд Мисисипи, се е ширнала огромна територия, непозната и до днес, където се простират необработвани земи и няма нито къщи на бели заселници, нито индиански колиби. Тази огромна територия, покрита с тъмни гори, пълни с тайнствени пътеки, преправени от стъпките на дивите животни, със зелени прерии, обрасли с висока и гъста трева, която се вълнува при най-лекия повей на вятъра, се напоява от големи реки — Великата канадска река, Арканзас и Червената река.
По тези земи, сред богатата растителност, скитат безбройни стада диви коне, биволи, елени, хиляди животински видове, които цивилизацията ден след ден изтласква от другите части на Америка и които тук отново намират първичната си свобода.
Затова и най-големите индиански племена са превърнали тези области в свои ловни територии.
Делаварите, криките и озагите се движат край границите близо до поселенията на белите американци, с които отскоро поддържат известни връзки, воюват срещу ордите на поуните, чернокраките, команчите — непокорни скитнически племена, които обитават прериите или планините и кръстосват надлъж и нашир тези пустинни местности, без никое от тях да има смелостта да ги обяви за своя собственост, сякаш негласно са се разбрали общо да ги опустошават, понякога дори се събират ма големи групи, за да ловуват, като че тръгват на боен поход.
Така че тук, в пустошта, човек може да срещне всякакви неприятели. Освен хищниците има и ловци, трапери10, и скитници, опасни за индианците толкова, колкото и за собствените им сънародници.
Прерията, зловещо поле на непрестанни битки, е всъщност една огромна костница, където всяка година мълчаливо изчезват в безпощадна подмолна война хиляди безстрашни хора.
Няма нищо по-внушително и по-величествено от тези прерии, които природата щедро е надарила с неизброими богатства. Няма нищо по-привлекателно от зелените им поля, от гъстите им гори, от широките им реки. Печалният ромон на потоците, песента на хилядите птички, скрити в гъстия листак, скоковете на животните, които се гонят сред високите треви — всичко изпълва с очарование, привлича и увлича прехласнатия пътешественик и той лесно става жертва на своя възторг, попада, в някоя от безбройните клопки на прерията, скрити сред цветята, заплаща с живота си за неразумната си доверчивост.
Към края на 1837 година, през последните дни на месец септември, наричан от индианците листопад — имаки куисис, — един млад мъж, цветът на чието лице веднага подсказваше, че не е индианец, при все че дрехите му бяха съвсем индиански, седеше в една от най-затънтените местности на прерията край запален огън — по това време на годината малко преди залез слънце вече се чувствуваше нужда от топлина.
Този мъж беше на около тридесет и пет-тридесет и шест години, но поради дълбоките бръчки по широкото му, матово бледо чело изглеждаше по-възрастен.
Лицето му беше красиво, благородно, с израз на гордост и сила, присъщи на човек, който живее сред пустошта. Под дебелите вежди големите черни очи гледаха топло и печално, а това омекотяваше блясъка им. Долната част на лицето му бе покрита с дълга гъста брада, чийто синкав оттенък странно контрастираше със светлата му кожа.
Мъжът беше висок, строен, със съвършено телосложение. Ръцете и краката му бяха жилести, с корави, изпъкнали мускули и издаваха необикновена физическа сила. Всичко в него вдъхваше смесица от симпатия и уважение, каквото изключителните хора предизвикват по-лесно в онези страни, отколкото у нас, защото тук физическата сила често се свързва с недодяланост.
Простият му костюм се състоеше от тесен панталон до глезените, стегнат с кожен колан на кръста, платнена ловна риза, извезана с разноцветни вълнени конци. През отворената риза се виждаха загорелите му от слънцето гърди, върху които висеше муска от черно кадифе, закачана на тънка стоманена верижка. Високи до над коленете ботуши от нещавена еленова кожа го пазеха от змиите. Калпаче от бобър, чиято опашка висеше отзад, покриваше главата му, а под него се спускаха върху широките му рамене великолепни черни къдри, вече примесени със сребърни мишки.
Прекрасната карабина с гравирана цев, поставена до него, метнатата през рамо ловджийска торба, закачените на кръста два биволски рога за барут и куршуми ясно показваха, че човекът е трапер. Два дълги двуцевни пистолета бяха небрежно хвърлени до пушката.
Ловецът съсредоточено дереше един бобър с помощта на мачете — дълъг прав нож, който всеки прериен обитател носи със себе си. Същевременно той грижливо наглеждаше къс еленово месо, което се печеше на огъня, и се вслушваше в шумовете на прерията.