Бяха прекарали доста дълго време в пещерата. Най-напред бяха я огледали най-внимателно, защото предвиждаха, че някой ден ще им се наложи да намерят убежище в нея. После бяха приготвили нещо като яхър за конете, бяха похапнали и когато излязоха, слънцето залязваше. Отново тръгнаха по следите на команчите.
Сега започна истинското преследване по индиански. След като посочиха на кучетата дирята, траперите тихо запълзяха на колене и лакти сред високата трева, наострили очи и уши, едва дишайки. От време на време се спираха, за да подушат, да се вслушват в хилядите звуци на прерията, които ловците разпознават необикновено лесно и разбират без колебание.
Прерията бе потънала в мъртва тишина.
С приближаването на нощта в тази огромна пустош природата сякаш стихва и се настройва за тайните на мрака.
Пълзейки успоредно, траперите напредваха е удвоена предпазливост.
Изведнъж кучетата спряха. Добрите животни сякаш разбираха стойността на мълчанието по тези места и схващаха, че един само звук може да струва живота на господарите им.
Веселяка се огледа.
Очите му заблестяха, той се сви, скочи като пантера и се хвърли върху един индиански воин, който стоеше наведен, с протегната шия, сякаш предчувствуваше приближаването на неприятел.
От удара индианецът падна по гръб и преди да успее да извика, Веселякът го хвана за гърлото, натисна гърдите му с коляно и с изключително хладнокръвие заби ножа си в гърдите му.
Когато вадя, че е загубен, индианецът отказа да се съпротивява, само погледна канадеца с омраза и презрение, устните му се свиха в иронична усмивка и той посрещна смъртта с невъзмутимо лице.
Веселяка прибра ножа си, бутна трупа настрана и каза безстрастно:
— Един!
После запълзя.
Честно сърце бе следил най-внимателно всяко движение на другаря си, готов да му се притече на помощ. След като индианецът падна мъртъв, той спокойно продължи по дирята на команчите.
Скоро между дърветата проблесна светлина от огъня и мирис на печено достигна до изостреното обоняние на траперите.
Те се изправиха като призраци до стъблото на един огромен корков дъб, прегърнаха чепатия му дънер и се скриха в гъстите клони.
Тогава се огледаха.
Висяха почти над бивака на команчите, който се намираше на десетина метра от тях.
IV
ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ
Приблизително по времето, когато траперите излизаха от пещерата и отново поемаха по следите на команчите, на двадесетина мили от тях доста голяма група бели пътници спряха на брега на Великата канадска река и започнаха да се готвят за нощуване. Бяха избрали прекрасно място, където още се виждаха останките от стара индианска ловна база.
Ловците и водачите метиси бързаха да разтоварят дванадесетина мулета, ескортирани от мексикански улани.
С денковете метисите направиха кръгла ограда, запалиха огън и без да се интересуват от другите, се събраха и започнаха да си готвят вечеря.
Един двадесет и четири—двадесет и пет годишен офицер с военна стойка и тънки характерни черти почтително се приближи до покрита люлка, ескортирана от двама конници, в която бяха впрегнати две мулета.
— Ваше превъзходителство, къде бихте искали да опънем палатката на госпожицата? — запита офицерът, като си свали шапката.
— Все едно, капитан Агилар, само побързайте, племенницата ми е капнала от умора — отговори конникът от дясната страна на носилката.
Беше висок мъж, с остри, сурови черпи, с орлов поглед и косите му бяха побелели като снеговете на Чимборасо12. Под военната пелерина, с която беше наметнат, се виждаше великолепната му униформа на мексикански генерал, блестяща от свилено везмо.
Капитанът се поклони, отиде при уланите и им заповяда да опънат в средата на кръга красива палатка на розови и сини черти, която беше натоварена на едно муле.
След пет минути генералът слезе от коня, учтиво подаде ръка на една млада жена, която леко скочи от носилката, и я заведе до палатката, където благодарение на капитан Агилар всичко беше приготвено, за да може тя да се чувствува възможно най-удобно при тези условия.
След генерала и племенницата му още двама души влязоха в палатката.
Единият, нисък, дебел човек, с пълно и закръглено лице, косеше тъмни очила, светла перука и униформа на военен лекар.
Възрастта му трудно можеше да се определи, но той изглеждаше на около петдесет години и се наричаше Жером — Бонифас Дюриьо. Беше французин, лекар в мексиканската армия.
Като слезе от коня, той пое извънредно внимателно един голям куфар, поставен зад седлото на коня му. Изглежда, че никога не се разделяше с него.