Второто лице беше момиче, почти дете, на петнадесет години, на вид живо и вироглаво, с чипо носле и буден поглед. Беше метиска и служеше като камериерка при племенницата на генерала. Едър негър, с величественото име Юпитер, бързо се залови да приготви вечерята с помощта на двама-трима водачи метиси.
— Е, докторе — каза усмихнато генералът на дебелия мъж, който бе седнал на куфара си и пухтеше като локомотив. — как намирате племенницата ми тази вечер?
— Сеньоритата е винаги очарователна — отвърна любезно докторът и избърса челото си. — Но горещината е ужасна.
— Е — каза генералът, — не повече от обикновено.
— Значи така ми се е сторило — отвърна лекарят. — А ти какво се хилиш, хлапе такова? — обърна се той към камериерката, която се смееше до припадък.
— Не обръщайте внимание на тази лудетина, докторе, нали знаете, че тя е дете — каза младата жена с очарователна усмивка.
— Доня Лус — продължи докторът, като свъси дебелите си вежди и изду бузи, — винаги съм твърдял, че това момиче е същински дявол и един ден ще ви изиграе някоя лоша шега, въпреки че вие се отнасяте толкова добре с нея.
— Аууу! Какъв е зъл този събирач на камъчета — начумери се метиската. Намекваше за манията на доктора.
— Хайде, хайде, тихо — рече генералът. — Днешният път беше уморителен, нали, племеннице?
— Не, не особено — отвърна очарователното момиче и едва се въздържа да не се прозине. — Вече сме почти цял месец на път и започвам да свиквам с този живот. Признавам, отначало ми беше много мъчително.
Генералът въздъхна, но не отговори. Докторът съсредоточено подреждаше растенията и камъните, събрани през деня.
Метиската се въртеше като птиче из палатката и подреждаше всичко, от което господарката й имаше нужда.
Ще се възползуваме от този миг на спокойствие, за да опишем с няколко думи младата жена.
Доня Лус де Бермудес беше дъщеря на една по-млада сестра на генерала. Тя бе очарователно дете на не повече от шестнадесет години. Големите й черни очи с тъмни вежди, контрастиращи с бялото чисто чело, бяха оградени с дълги кадифени клепки, които свенливо засенчваха блясъка им. Малката й кораловочервена уста беше украсена с бисерни зъби. Нежната кожа на лицето й бе запазила мъшеца си и напомняше зрял плод, а оплетената й на плитки синкава коса можеше да покрие цялото й тяло.
Беше съчетание от грация и съвършенство. Необразована като всички свои съотечественички, доня Лус беше весела и засмяна, всичко я забавляваше и тя познаваше само приятната страна на живота.
Под надзора на генерала тя бе възпитавана при почти манастирски условия в една обител, откъдето бе излязла, да последва генерала в пътешествието из прериите.
Каква беше целта на това пътешествие? И защо вуйчо й държеше тя да го придружава? Това не я интересува. Тя бе щастлива, че живее на открито, че вижда непрестанно нови места и че е много по-свободна отпреди. Не искаше повече и никога не задаваше излишни въпроси на вуйчо си.
Доня Лус беше щастливо дете, живееше ден за ден, доволна бе от настоящето и не мислеше за бъдещето.
Капитан Агилар влезе, последван от Юпитер, който носеше вечерята.
Камериерката Фебея бе сложила масата.
Вечерята се състоеше от консерви и печен еленов бут.
Край масата седнаха четирима — генералът, племенницата му, капитанът и докторът.
Юпитер и Фебея поднасяха ястията.
В началото разговорът беше доста вял, но когато сътрапезниците се понахраниха, доня Лус, която обичаше да закача доктора, се обърна към него.
— Добра ли беше днешната ви реколта, докторе?
— Не много добра, сеньорита.
— Е, но, струва ми се — усмихнато каза тя, — по пътя имаше достатъчно камъни и ако искахте, можехте да съберете толкова, че да натоварите цяло муле.
— Би трябвало да сте доволен от нашето пътешествие. То ви дава възможност да задоволите страстта си към всякакви там растения — обади се генералът.
— Не особено, генерале, право казано, прерията е победна на растителни видове, отколкото предполагах. Ако не се надявах да открия едно растение, чиито свойства могат да тласнат науката напред, щях да съжалявам за моята къщичка в Гваделупа, където живеех толкова тихо и спокойно.
— Охо, ние сме едва на границата на прерията — прекъсна го капитанът. — Ще видите, като навлезем по-навътре. Няма да имате време да събирате богатствата, които ще срещате на всяка крачка.
— Дано излезете прав, капитане — въздъхна лекарят. — Само да намеря растението, което търся, друго не ми трябва.
— Сигурно е много ценно растение — рече доня Лус.
— То се знае, сеньорита — извика докторът и стана, — растение, което Линей13 е описал и класифицирал, но никой след него не е намерил. Ако го намеря, името ми ще остане в науката, а вие питате дали е ценно!