В деня, когато започва този разказ, а именно 17 януари 1871 година, между три и четири часа следобед, по което време тук обикновено населението си почива и в Ермосильо е винаги тихо и спокойно, градът представляваше страшна гледка.
Групи лепери2, гамбузини3, контрабандисти и главно ратери4 се тълпяха, кряскаха, заплашваха и диво ревяха по Кале дел Розарио — улица Розарио. Неколцина испански войници — по това време Мексико още бе под владичеството на метрополията — напразно се мъчеха да разпръснат тълпата и да възстановят реда, биеха наляво и надясно с дръжките на копията, който им попадне.
Но вместо да намалява, глъчката ставаше все по-силна, а най-високо крещяха и жестикулираха индианците от племето хиаки, разпръснати из навалицата.
По прозорците на сградите се бяха струпали мъже и жени, вперили очи към Хълма на камбаната, от подножието на който се издигаха гъсти облаци дим и се виеха в небето. Всички сякаш очакваха някакво необикновено събитие.
Изведнъж се дочуха силни викове, тълпата се разцепи на две като зрял нар, всички ужасено се отдръпнаха и се появи един младеж, почти дете, защото надали имаше повече от Шестнадесет години, препускащ в бесен галоп на полудив кон.
— Спрете го! — крещяха едни.
— Хвърлете му ласо! — викаха други.
— Господи боже — шепнеха жените и се кръстеха, — та това е самият дявол.
Но всеки се стремеше по-скоро да го избегне, отколкото да се изпречи насреща му. Дръзкият младеж продължаваше дивия си бяг с подигравателна усмивка, с искрящи очи и пламнало лице. С бича си шибаше наляво и надясно онези, които се осмеляваха да се приближат до него или не успяваха да се отдалечат достатъчно бързо.
— Ей, ей, дявол да те вземе! — изкрещя един вакеро5 с атлетическо телосложение и тъпо лице. — За малко щеше да ме повали ла земята този луд. Ами че — продължи той, като изгледа младежа — това е Рафаел, синът на моя приятел! Ти само почакай!
И докато мърмореше така, той разви ласото, закачено на колана му, и хукна след конника.
Тълпата разбра намерението му и започна бързо да го насърчава.
— Браво, браво! — крещяха хората.
— Дръж го, Корнехо — развикаха се другите вакероси и запляскаха с ръце.
Корнехо, така се казваше тази интересна личност, постепенно настигаше юношата, чийто път все повече се задръстваше.
От виковете на присъствуващите конникът предугади опасността, която го заплашваше, и обърна глава.
Тогава видя преследвача си.
Разбра, че е загубен, и пребледня.
— Не ме спирай, Корнехо — извика младежът с разтреперан глас.
— Не, не — виеше тълпата. — Хванете го, хванете го! Тълпата бе започнала да се забавлява с гонитбата и не искаше да пропусне такова интересно зрелище.
— Предай се — отвърна гигантът — или ще те омотал с ласото си, предупреждавам те!
— Няма да се предам! — решително отвърна момчето. Двамата продължаваха да тичат — единият на кон, другият пеш.
Тълпата ги следваше и виеше от удоволствие. Тя навсякъде е една и съща — варварска и безмилостна.
— Казвам ти, остави ме — продължи момчето. — Иначе, честна дума, ще пострадаш!
Вакерото се захили и развъртя ласото над главата си.
— Внимавай, Рафаел! За последен път ти казвам. Ще се предадеш ли?
— Никога — гневно изкрещя момчето.
— Е, бог да ти е на помощ — извика вакеро. Ласото полетя със свистене.
Но се получи нещо неочаквано.
Рафаел закова коня на място и той сякаш се превърна в гранитен блок, после момчето скочи от седлото, метна се като ягуар върху гиганта и го събори на пясъка. Преди някой да успее да го спре, заби в гърлото му ножа, който носеше на колана си като всеки мексиканец.
Струя кръв плисна в лицето на младежа, вакерото се гърчи миг-два, после се отпусна неподвижен. Беше мъртъв.
Потресена, тълпата нададе ужасени викове.
Бърз като светкавица, Рафаел се метна на седлото и отново се понесе напред, като размахваше ножа си и се смееше сатанински.
Когато след първото вцепенение хората поискаха да се спуснат след убиеца, той бе изчезнал.
Никой не можа да каже накъде е поел.
Както обикновено при подобни случаи, когато хуес де летрас — съдията, заобиколен от рой дрипави алгасили, пристигна на местопроизшествието, вече беше късно.
Съдията, дон Иниго Албасейте, беше на петдесетина години, нисък и пълен, с апоплектично лице, смъркаше испанско емфие от златна табакера, инкрустирана с диаманти, и под привидното си добродушие прикриваше голямо скъперничество, съчетано с необикновена хитрост и хладнокръвие, които нищо не можеше да засегне.
3
Гамбузино (исп.) — работник, който се занимава по-специално с промиване на златоносен пясък. Б. пр.