На заплахата на Бяло око капитанът отговори с презрителна усмивка.
С бързината на мълния той стреля с пистолета си по ловеца. Бяло око изпусна пушката — дясната му ръка бе счупена.
Капитанът се хвърли към него с радостен рев.
Метисът падна по гръб от неочаквания тласък.
Капитанът натисна с коляно гърдите му и го погледна.
— Е какво, видяхме ли? — попита той със саркастичен смях.
— Не. Аз съм глупак — отговори метисът. — Моят живот ти принадлежи. Убий ме!
— Не се тревожи, ще умреш по индиански.
— Побързай, ако искаш да си отмъщаваш — каза подигравателно ловецът, — защото скоро ще бъде късно.
— Има време… Защо ни предаде, подлецо?
— Какво те интересува?
— Искам да зная.
— Добре, бъди доволен — каза Бяло око след кратко колебание. — Твоите братя, белите, избиха цялото ми семейство и аз си отмъстих.
— Но ние, ние какво сме ти направили?
— Не сте ли бели? Хайде, стреляй, че да се свърши… Мога да умра радостен, понеже и много други ще ме последват в гроба.
— Е, щом е така — каза капитанът със зловеща усмивка, — ще те изпратя при братята си, за да видиш, че съм честен противник.
Капитанът силно притисна с коляно ранения си враг, за да му отнеме всяка възможност за съпротива.
— По индиански! — каза той.
Извади ножа, хвана с лявата ръка твърдата, гъста и посивяла коса на метиса и сръчно го скалпира. При това отвратително обезобразяване ловецът нададе вик от страшна болка. Кръвта обилно струеше от оголения му череп и се стичаше по лицето му.
— Убий ме! — рече той. — Убий ме! Тази болка е непоносима.
— Така ли? — каза капитанът.
— Ох! Убий ме, убий ме!
— Как така? Та аз не съм палач — сви рамене капитанът. — Ще те върна при достойните ти приятели.
Той хвана ловеца за краката, замъкна го до края на платформата и оттам го бутна с ботуш.
Бяло око инстинктивно потърси нещо да се хване и се улови за една издадена греда.
За миг остана да виси.
Гледката беше страшна. От оголения му череп по лицето му, свито от страх и болка, се стичаше кръв. Целият се гърчеше и вдъхваше ужас и отвращение.
— Милост, милост! — шепнеше той.
Скръстил ръце на гърдите, капитанът го гледаше усмихнат.
Изтерзаните нерви на Бяло око не издържаха, сгърчените му пръсти пуснаха гредата, за която се бе заловил и отчаянието си.
— Палач, бъди проклет! — изкрещя той е върховна ярост. И падна.
— На добър път — захили се капитанът. При вратите на форта се надигна голям шум. Капитанът се втурна на помощ на войниците си. Команчите бяха завзели загражденията.
Те нахлуваха във форта, убиваха и скалпираха неприятелите, които срещаха по пътя си.
Само четирима американски войници още се държаха.
Останалите бяха загинали.
Капитанът се прикри в средата на стълбището, което водеше за платформата.
— Приятели — извика той на другарите си. — Да умрем без съжаление. Аз наказах онзи, който ни предаде.
На това своеобразно утешение войниците отговориха с радостно „ура“ и се приготвиха скъпо да продадат живота си.
Внезапно се случи нещо неочаквано.
Виковете на индианците стихнаха като по чудо.
Нападението спря.
— Какво ли правят? — промърмори капитанът. — Какво още са намислили?
След като овладя всички подстъпи към форта, Орлова глава нареди да се спре битката.
Колонистите, пленени в селото, бяха извеждани един след друг. Те бяха дванадесет, между които четири жени.
Когато нещастниците застанаха разтреперани пред него, Орлова глава нареди да отделят жените.
На мъжете заповяда да минават един по един, внимателно се вглеждаше в тях и даваше знак на воините, които стояха до него.
Те веднага хващаха американците, отсичаха китките на ръцете им, скалпираха ги и ги блъскаха във форта.
Седем колонисти претърпяха това ужасно мъчение.
Оставаше един.
Той беше слаб, висок, но все още бодър старец, е бели като сняг коси, които падаха на раменете му. Черните му очи блестяха, но лицето му беше неподвижно. Външно спокоен, той чакаше Орлова глава да реши съдбата му и да ю прати при другите нещастници.
Но вождът го огледа с голямо внимание.
Лицето му се отпусна, на устните му се появи усмивка и той протегна ръка на стареца.
— Не познаваш свой приятел? — запита той на развален испански с гърления си глас на индианец.
Старецът трепна и на свой ред изгледа индианеца.
— А! — каза той изненадано. — Ел Гало17!
— Уф! — каза вождът със задоволство. — Аз съм приятел на Беловласата глава. Червенокожите нямат две сърца. Бащата спаси живота ми, бащата ще дойде в моята колиба.