— Сигурен ли си, че тези трапери идват като врагове? — запита вождът.
— Как другояче ще бъде? — отговори индианецът. — Те пълзят като змии из високата трева, с пушка в ръка и нож за скалпиране между зъбите. Ние сме предадени. Тези двама бели са изпратени сред нас, за да приспят бдителността ни.
Орлова глава и Честно сърце размениха едва забележима усмивка, понятна само за тях двамата.
Вождът на команчите се обърна към индианеца:
— А ти видя ли този, който води траперите?
— Да, видях го.
— Не беше ли той Черен елен — Амик, този, който се грижи за капаните на Честно сърце?
— Че кой друг може да бъде?
— Добре, върви си — каза Орлова глава. После се обърна към Честно сърце.
— Какво трябва да правим? — запита той.
— Абсолютно нищо — отвърна Честно сърце. — Това се отнася само до мене. Нека моят брат ме остави да действувам сам.
— Моят брат е господар на действията си.
— Аз ще отида да пресрещна траперите, а в това време Орлова глава да задържи своите воини в лагера.
— Добре.
Честно сърце метна пушката през рамо, стисна ръката на Веселяка, усмихна се на вожда на команчите, отправи се към гората с обичайната си твърда и спокойна стъпка и изчезна между дърветата.
— Хм! — измънка Веселяка и запали индианската си лула. После се обърна към Орлова глава: — Виждаш ли, вожде, че на тоя свят, ако послушаш сърцето си, може и да не сгрешиш!
И крайно доволен от дълбокото си философско изказване, което му се струваше точно на място, канадецът се обви в гъст облак дим.
По заповед на Орлова глава всички постове около лагера се прибраха.
Индианците с трепет очакваха да разберат какво ще направи Честно сърце.
II
ПИРАТИТЕ
Точно между лагера на команчите и лагера на мексиканците, в една дълбока падина между два високи хълма, около четиридесет души бяха насядали около огньове, запалени така, че да не издават присъствието им.
Авантюристите, с потъмнели лица и свирепи погледи, облечени в най-странни мръсни дрехи, представляваха картина, достойна за молива на карикатуриста Кало18 или за четката на Салваторе Роза19.
Тази шайка, разнородна смесица от всички националности на света, беше истинска колекция от нехранимайковци. Хора от кол и от въже, без чест и без достойнство, жалки скитници, изметът на цивилизацията, която ги бе изхвърлила от своите редове, те бяха принудени да търсят убежище в западните прерии, но и там, в пустошта, се бяха обособили в шайка, която се биеше ту срещу траперите, ту срещу индианците с ненадмината жестокост и вероломство.
Те бяха, с една дума, така наречените пирати на прериите.
Това прозвище напълно им подхожда, тъй като и те, като своите събратя от океаните, които издигат всякакви знамена, или по-право погазват всички знамена, нападат пътниците, осмелили се да потеглят сами през прериите, ограбват керваните. А когато няма друга плячка, те коварно се спотайват из високите храсталаци, издебват индианците и ги избиват, за да получат наградата, която „бащинското“ правителство на Съединените щати дава за всеки скалп на туземец, точно така, както във Франция се дава награда за главата на убит вълк.
Шайката се командуваше от капитан Уактено, когото вече имахме случай да срещнем.
Сред разбойниците цареше вълнение, което предвещаваше нов тайнствен поход. Едни чистеха и пълнеха оръжието си, други кърпеха дрипите си, трети пушеха и пиеха мескал, а останалите спяха, покрити с пробитите си наметала.
Конете, оседлани и готови за път, бяха вързани за колове.
На къси разстояния един от друг, подпрени на дългите си карабини, мълчаливи и неподвижни като бронзови статуи, часовите бдяха за безопасността на останалите.
Последните светлини на угасващите огньове хвърляха червеникави отблясъци върху пиратите и им придаваха още по-зловещ вид.
Капитанът беше обзет от необикновено безпокойство. Той се движеше между подчинените си с широки крачки, яростно тупаше с крак и от време на време се спираше, вслушвайки се в шумовете на прерията.
Нощта ставаше все по-мрачна, луната изчезна, вятърът свиреше между дърветата. Един след друг пиратите заспаха дълбоко.
Само капитанът бдеше.
Стори му се, че в далечината чува изстрел, после втори и всичко стихна.
— Какво означава това? — измърмори капитанът. — Дали моите обесници не са се оставили да ги хванат?
Той грижливо се загърна в пелерината си и се отправи към мястото, откъдето бе чул изстрелите.
Тъмнината беше непрогледна и въпреки че познаваше добре местността, капитанът напредваше трудно между трънливите храсталаци, които му преграждаха пътя на всяка крачка. На няколко пъти бе принуден да се спре и да се огледа, преди да поеме отново в посоката, от която постоянно се отклоняваше поради скалите и гъсталаците.