Хилде стана от канапето, прекоси стаята боса, обви ръце около врата ми и прошепна:
— Пол, за Бога, отърви ме от тоя klumpen53!
Саул Уелс я последва, за да бъде спрян от Карл Крюгер, който го хвана с голямата си ръка за китката и го задържа.
— Искам да говоря с вас, мистър Уелс! Чух, че сте специалист по въпросите на сигурността. Какво е това, приятел? Сигурност за какво и срещу кого…?
Хилде ме притисна в ъгъла на бара, хвана ме за ръка и настоя да научи:
— Пол, какво ще правите със Сюзън. Тя е затворена като калугерка в онзи проклет хотел. По цял ден чука на пишещата машина. Гледа Джордж Арлекин с онези големи очи на кошута и казва: „Да, сър“, „Не, сър“, а той въобще не я чува, сякаш говори санскритски! Боже милостиви! Толкова изгубено време! Не харесвам жените, но тя е свястна. Чуй ме, schatz! Ние всички остаряваме и се сбръчкваме! Не пропилявай хубавите си години. Не пропилявай и нейните!
— Хилде, скъпа, вече я помолих да се омъжи за мен. Отвърна, че й трябвало време.
— Пол, ти си по-голям klumpen от онзи там! На жената не й трябва време. Без мъж тя не знае как да си прекарва времето. Погледни Карл. Той е много дебел, много стар и някой ден ще се строполи мъртъв, докато отива на работа — но аз го обичам. Когато замине, се свивам като зимна ябълка.
— Хилде, обичам те, но ти си пияна.
— И аз те обичам, scliatz, но ти си по-трезвен, отколкото е полезно. Кога ще видиш Сюзи?
— Довечера, ако успея да ви изхвърля оттук.
— Кажи й тогава! Не я моли! Кажи й просто: „Сега или никога.“ Ако тя започне да спори, изпрати я вкъщи и ми се обади. Карл! Ставай! Пол очаква гости. Вие също, мистър Уелс. Вън… вън…! А ти, Пол, ми се обади, когато се разберете, дай ми портфейла си и ще ти доведа най-хубавата булка, която някога си виждал… Боже! Колко глупави са мъжете! Мистър Уелс, донесете ми обувките. Карл, глупако, тръгваме си… веднага!
Отидоха си след водопад от сбогувания в облак от тютюнев дим и алкохолни пари. Побързах да се обръсна, изкъпя и облека, докато Такеши, който мърмореше заплашително, проветряваше и разтребваше стаята. Четиридесет минути по-късно въздухът бе чист и в нея бе спокойно като в градината на някой храм. Масата бе подредена, коктейлите — смесени, свещите блещукаха, а Ойстрах изпълняваше Бетховен, но Сюзън все още не бе пристигнала.
Закъсня с един час, дойде раздърпана и готова да заплаче. Не се бе преоблякла. Косата й бе в безпорядък. Бе донесла дрехи и грим в една чанта. Трябваше й още един час, за да се изкъпе и преоблече. Такеши, този благороден син на самураите, я увери, че вечерята ще бъде поднесена и в полунощ, ако тя пожелае. Налях й две чаши и злорадствах тайничко, докато тя изливаше мъките си от този ужасен, ужасен ден.
Сутринта била изпълнена с делата, на банката — напускането на Лари Оливър, продължителен разговор със Стендиш, телеграми от Женева и клоновете в чужбина, доклади за състоянието на пазара, проблеми на клиентите, движението на парите, нервни обаждания от Европа за даване на поръчки и получаване на комисионни. Следобед дошъл Майло Фром, току-що пристигнал от Лондон. Това означавало, че тя трябвало да бездейства, докато той и Джордж Арлекин се били заключили в продължение на два часа. Малкият Пол имал колики, което означавало търсене на лекар и успокояване на френските дядо и баба. После, в пет и половина — това трябва да е най-нецивилизованата страна в света — се състояла среща между Арлекин и Янко в присъствието на техните адвокати и тя трябвало да изчака, докато изявленията станат готови, докато ги стенографира, напечата на чернова и после да ги напечата отново след поправките, продължили половин час… И след всичко това Джордж си тръгнал без нито една дума на благодарност или извинение. Това било прекалено. Нямала търпение да… да…
Не я попитах какво ще стане тогава. Изпратих я в спалнята и я оставих да се съвземе, а през това време прочетох още малко от Даг Хамарскьолд, а Такеши си тананикаше фалшиво над тенджерите и тиганите.
Вечерта мина добре. Ядене, пиене, слушане на музика и комплименти за Такеши всеки път, когато се покажеше на вратата. Не говорихме много, защото думите нарушават хармонията. Просто се усмихвахме, докосвахме си ръцете, гледахме се, отново се усмихвахме, вдигахме чаши и отпивахме от сухото вино на краткотрайното щастие. После, когато Такеши си отиде, се сгушихме като котки в сумрака и аз я попитах: